11
— Здравей, Серафин. Как си?
Доктор Блум седеше, както преди: ръце, сключени в скута, изправен гръб и долепени ходила и колене.
Серафин седна срещу нея и зае същата поза: изправен гръб, събрани крака, тефтер в скута. В малката скромно обзаведена стая имаше само два стола, масичка с кана за вода, две чаши и кутия с носни кърпички, както и нисък шкаф с две дълбоки чекмеджета.
— Започнах да си водя дневник — каза Серафин и подаде тефтера.
Блум поклати глава.
— Не искам да го чета, Серафин. Може да ми разкажеш какво си писала вътре, но дневникът е за твоите лични размисли. Не бива да го чете никой освен теб.
— Защо?
— За да можеш да бъдеш напълно честна със себе си. Ако знаем, че друг ще чете написаното от нас, ние сме склонни да променяме съдържанието. За да има полза от този дневник, трябва да пишеш истината.
Серафин отново постави тефтера в скута си. Това променяше нещата. Тя смяташе да използва дневника, за да покаже на доктор Блум колко е нормална. Но ако тази жена никога нямаше да го прочете… Серафин не виждаше смисъл в това.
— Мислила ли си за случая с Дарън Шоу? Или за разговорите с полицаите?
Серафин сви рамене. Тя беше сигурна, че полицаите са убедени, че е действала при самозащита. Нямаше смисъл да повтаря разказа си.
— Предполагам си разбрала, че господин Шоу се възстановява? Какво почувства, когато чу новината?
— Облекчение, естествено.
Серафин знаеше, че се очаква да изпитва облекчение.
— Не исках да го нараня — добави тя.
Доктор Блум мълчеше и се взираше в нея с празен поглед, който момичето не знаеше как да тълкува.
— Освен това полицаите казаха, че е в мой интерес домакинът да се възстанови.
— Разбира се. Без смъртен случай предумишленото убийство се превръща в опит за убийство, а непредумишленото — в тежка телесна повреда.
— Но аз просто се защитавах. Той е извратен и ни нападна.
— А ти просто се защити.
— Не ми ли вярвате?
— Мисля, че си действала хладнокръвно в много напрегната ситуация. Освен това ми направи впечатление, че описа инцидента доста делово, без драми и емоции. Виждам също, че много се дразниш, когато някой подметне, че господин Шоу е жертва.
— Защото аз бях жертвата. Аз.
Серафин се размърда на стола и погледна през малкия прозорец.
— Той извади късмет, че не го нараних сериозно.
— Интересно изказване.
Понякога ставаше така. Хората се хващаха за отделни думи или изречения. Тя не разбираше защо.
— Чух, че учителката, която ви се притекла на помощ във физкултурния салон, те описала като изненадващо спокойна — каза доктор Блум. — Полицаите подозират, че това се дължи на шока.
Серафин замълча, тъй като психоложката не й бе задала въпрос, на който да отговори.
— Най-интересен обаче е разказът на Клаудия за случилото се. Знаеш ли какво е казала приятелката ти?
— Откъде знаете всичко това? Казахте, че не работите за полицията.
— Така е, Серафин. Работя за теб и семейството ти. Майка ти ми разказа.
Разбира се, глупавата й майка е издрънкала всичко на психоложката; на какво ли не е готова, за да получи внимание. Серафин пое дълбоко дъх, за да потисне яростта си. Не биваше да й дава воля тук.
— Знаеш ли, че Клаудия оспорва твърденията ти? — попита доктор Блум. — Тя казва, че си нападнала господин Шоу, преди той да е показал какъвто и да било интерес към теб.
Серафин се усмихна. Вече беше водила този разговор с полицай Уоткинс.
— Мисля, че Клаудия страда от онова нещо, което хората изпитват към насилниците. Тя не иска да приеме, че е желаел и мен.
— За стокхолмския синдром ли говориш?
— Той ли се проявява при жертвите на отвличане?
Доктор Блум кимна.
— Отвлечените се привързват към похитителите. Значи казваш, че твърденията на Клаудия не отговарят на истината?
— Да.
— Тя си спомня също така, че си се обърнала към господин Шоу с думите „Защо не си избереш някоя от твоя калибър?“. И това ли не е вярно?
— Напротив — отвърна Серафин. — Казах го.
— Защо?
Серафин сви рамене.
— Така се казва. Такава е думата.
— Да не би да си искала да кажеш, че си от неговия калибър?
На лицето на Серафин се разля най-милата усмивка. Беше я упражнявала пред огледалото.
— Не, разбира се. Аз съм момиче.
— Не мисля, че си имала предвид физическия калибър.
Блум напълни двете чаши с вода.
— Често ли мислиш за случилото се? — попита тя.
— Понякога.
— В какъв смисъл?
Серафин поклати глава неразбиращо.