— Разкажи ми за какво мислиш, когато си припомняш станалото. Това не е подвеждащ въпрос, Серафин. Просто се опитвам да разбера какво те е впечатлило най-много.
Кръвта. Гъстата, червена, блестяща кръв. Имаше толкова много кръв…
Спомням си как лежеше на пода.
— След като го прободе?
Серафин кимна.
— Той се гърчеше върху полирания дървен под. Ръката му стискаше шията. Мисля, че се опитваше да спре кървенето.
— Нещо друго?
— После ръката му се отпусна на пода и той застина. Виждах откъде изтича кръвта — беше отстрани на шията — но не виждах самата рана.
— Искаше ли да видиш раната?
Защо да не искам да видя раната?
— Исках да видя дали е малка, или е придружена от разкъсвания.
— Защо държеше да знаеш това?
Серафин се намръщи. Тя се надяваше Блум да разбере, че е по-интелигентна от повечето хора. Но психоложката явно не схващаше.
— Защото е интересно.
Доктор Блум кимна. Сега разбираше.
— И колко често мислиш за станалото?
През цялото време. Това е най-възхитителното нещо, което някога ми се е случвало.
— От време на време.
— В онзи момент мина ли ти през ум да му помогнеш?
— Той не заслужаваше помощ.
— Защо?
— Защото е извратен. Насилник.
На Серафин й се стори, че на устните на доктор Блум се изписа едва забележима усмивка.
12
Очният център на Хари Греъм се намираше в стилно партерно помещение в район Клифтън в Бристол. С гълъбовосивите рамки на прозорците и надписите с изящни бели букви, мястото приличаше повече на фотографско студио, отколкото на болнично заведение.
Блум и Джеймисън пристигнаха малко след пет следобед, когато тъмнокосата рецепционистка с червени очила FCUK разтребваше бюрото си. Отвътре центърът беше също толкова стилен и минималистичен, колкото и отвън. Очилата бяха изложени като бижута във витрини по стените и пред бюрото на рецепционистката. Тя се обади на шефа си, който излезе от офиса си в задната част на клиниката.
Хари Греъм беше висок, строен мъж със светли коси и мек югозападен акцент.
— Елате — каза той, като погледна часовника си. — Няма да се бавим много, нали? Трябва да взема децата от училище.
Когато Греъм въведе Блум и Джеймисън в просторния офис в задната част на сградата, телефонът на бюрото му звънна. Той вдигна извинително показалец, проведе кратък разговор за доставка на контактни лещи и побърза да затвори телефона.
— Извинете ме — каза Греъм. — Тази седмица имаме проблеми с доставките. Това е третото забавяне за последните три дни. Не знам как си управляват бизнеса тези хора.
Лекарят поклати глава и въздъхна.
— Случвало ли ви се е да имате лоша седмица?
— Често — усмихна се Блум. — Ще се опитаме да не ви отнемаме много време. Надявахме се да ни предоставите допълнителна информация за съпругата си Фей. Научихме за още няколко души, изчезнали при подобни обстоятелства, и разговаряме със семействата им, за да разберем дали между тези хора има връзка, която би могла да ни помогне да узнаем какво е станало с тях.
— Казахте, че сте частни детективи.
— Нещо такова — отвърна Джеймисън. — Помагаме, защото познавам едно от пострадалите семейства.
— Какво мислите, че се е случило с тези хора? — попита Хари.
— Честно ли? — попита Блум. — Не знаем. Не мислим, че играта, спомената в картичките, е маркетингов трик; никоя компания за игри или технологии не е поела отговорност. Затова се опитваме да открием връзка между изчезналите хора. Надяваме се това да внесе яснота по случая.
Хари кимна.
— Вижте. Това, което ще кажа, ще прозвучи ужасно, но ще бъда напълно честен с вас. Изпитах облекчение, когато Фей изчезна. Не сме щастливи. Нещата между нас не вървяха от години. Отдавна трябваше да се разделим, но децата все още са твърде малки, затова решихме да не се развеждаме.
— Мислите ли, че сама си е тръгнала? — попита Джеймисън.
— Да. Затова и не побързах да уведомя полицията. Обявих я за изчезнала една седмица след като си тръгна, но очаквах, че ще се върне, когато се почувства готова.
Хари потърка дясното си око.
— От дълго време се чувстваше нещастна. Опитвах се да й помагам с децата и да говоря с нея, но…
Той замълча, отпусна ръка и погледна събеседниците си.
— Не мисля, че майчинството й харесваше. Не ме разбирайте погрешно, тя обичаше децата, но ежедневните задачи и отговорността я… не знам как да го кажа.
— Изнервяха? — предположи Джеймисън.
— По-лошо. Тя. — Хари погледна към тавана. — Ще го кажа направо. Ставаше ужасна. Не беше приятно да си край нея. Постоянно беше ядосана и избухлива, всичко и всички я дразнеха — особено аз. Непрекъснато повтаряше, че животът й би бил много по-хубав без мен и… ами… сигурно ме мислите за най-ужасния съпруг. Знам, че децата тъгуват за майка си, но мисля, че липсата й се отразява добре на всички ни.