На Серафин й допадна идеята да запазва спокойствие в кризисни моменти.
— Мисля, че да.
— Като изключим инцидента с господин Шоу, кога за последно нещо те разстрои истински?
Серафин не можа да даде пример.
— Не знам. По принцип не плача. От училище се опитаха да ми забранят да отида на пленер. Това ме ядоса, но майка ми говори с тях и оправи нещата.
— Значи ще ходиш?
— Не. Не искат да ме пуснат, защото все още не ходя на училище. Но отмениха пленера.
Веждите на доктор Блум се повдигнаха леко, след което отново се спуснаха.
— И никой няма да ходи?
Серафин кимна.
— Майка ми говори с тях и няма да има пленер.
Ако тя не можеше да отиде, защо съучениците й да ходят? Тя рисуваше много по-добре от тях.
— Каза, че по принцип не плачеш. Какво имаше предвид?
— Когато кучето ни умря, мама плака цяла седмица. Тя обича да драматизира.
— Ти разстрои ли се, когато кучето ви умря?
Серафин се замисли.
— То си беше поживяло добре.
— Не ти ли липсваше?
— Не ми липсваха разходките в дъжда или храненето всяка вечер. Макар че джобните ми намаляха, след като тези задължения отпаднаха. Това ме изнерви.
Блум кимна и се усмихна за първи път.
— Серафин, мисля, че притежаваш някои от качествата на отличаващите се тийнейджъри. Ако нямаш нищо против, през следващите няколко сеанса бих искала да проверя дали това е така. Ще те помоля да помислиш по въпроса и да ми отговориш при следващата ни среща.
Когато си тръгна от кабинета, Серафин се чувстваше малко по-висока. Знаех си, че съм специална, помисли си тя, когато напусна сградата и излезе на слънчевия площад. Знаех си. Започваше да харесва психоложката. Доктор Огъста Блум беше може би първият човек, който заслужаваше уважението й.
15
В метрото беше тихо. Блум сложи чантата си на съседната седалка и разкърши рамене. Джеймисън беше прав, като настояваше да разследват изчезването на Лана. Определено се случваше нещо странно.
Допълнителната работа обаче я изтощаваше. Блум можеше спокойно да седи в стая, пълна с хора, без да обели дума, но мислите непрестанно се блъскаха в главата й. Това беше проклятието на интроверта — да разсъждава, да обмисля и да преценява всеки аспект на всяка ситуация. Допълнителният случай просто увеличаваше шума в съзнанието й.
Блум извади айпада си, отвори нов документ и започна да описва Лана. Първо отбеляза ключовите й характеристики в лявата колона.
Емоционално нестабилна, вероятно страда от посттравматично стресово разстройство/депресия. Импулсивна. Излиза, не се прибира по цяла нощ, прекалява с алкохола. Екстровертна. Обича социалните медии, купоните и кръчмите.
Блум си каза, че последните две говорят за алкохолизъм. В дясната колона изреди нещата, които знаеше за живота на Лана.
Наела е малка къща в Уембли, така че със сигурност има или е имала някакви приходи. Отсъства за дълги периоди от време, до шест месеца, но не служи в армията. Има едно непълнолетно дете, 16-годишната Джейн, и е самотна майка, откакто бащата на Джейн ги е напуснал или може би е бил изхвърлен.
Блум спря и прочете отново последното изречение. Нещо не се връзваше. Джейн им разказа как Лана била изоставена и принудена да се справя сама, а само няколко минути по-късно описа майка си като героиня, която изритала бащата насилник. И в двата случая Лана бе представена в добра светлина. Това не беше нещо необичайно — всички обичаме да сме главни герои в собствените си истории. Лана обаче бе известна със своето непостоянство и импулсивност. Дали е била в състояние успешно да съгради живота си отново или да избяга от тормозещия я съпруг?
Блум нямаше отговор, но знаеше, че не бива да пренебрегва въпроса. Често забелязваше съществени пропуски и връзки много преди да може да обясни защо са от значение. Важното беше да записва тези интуитивни усещания, както ги наричаше Джеймисън, и да ги анализира безпощадно.
Когато влакът спря на нейната метростанция, тя записа още една задача в тефтера си.
Да открия бащата на Джейн.
16
Градчетата и селата в провинцията имаха паркове, пълни с майки с колички и пешеходци с кучета. На площад „Ръсел“ обаче животът течеше доста по-интензивно. Дори жената, която практикуваше йога на моравата, сменяше позите с главоломна бързина. Извън зеления оазис на площада шумът от превозните средства, които идваха и си отиваха, тръгваха и спираха, осигуряваше постоянен перкусионен съпровод. На самия площад непрекъснатият поток от хора, които влизаха и излизаха от четирите ъгъла и се разминаваха с другите минувачи, докато преглеждаха съобщенията си или говореха безспир по телефона, туптеше в ритъма на трафика. Тук се случваха важните неща. Може би не буквално, а в съзнанието и във виртуалната реалност на мимолетните посетители на площада.