Тя се огледа. Само две групи хора оставаха на площада за по-дълго: служителите, чиято задача беше да поддържат чистотата и да сервират напитки в кафенето в североизточния ъгъл, и зяпачите. Последните седяха на няколкото масички пред кафенето, пиеха кафе с мляко или чай и размишляваха или просто гледаха тълпата.
Тя беше от зяпачите. Седеше на стола до оградата, който беше най-отдалечен от вратата на кафенето. Това беше любимият й стол, отчасти заради уханието на високия 180 сантиметра плет от птиче грозде, което й напомняше за лятото, но най-вече защото оттук най-добре се виждаха площадът и всички минувачи. Едно от любимите й занимания беше да наблюдава нормалните хора. Не е ли странно, че хората, надарени с емпатия, рядко се вглеждаха един в друг? Тя ги гледаше през цялото време. Така се учеше да се приспособява.
Днес обаче не просто наблюдаваше, а търсеше. Седеше на ръба на стола с ръце, сключени върху коленете.
Край нея минаваха черни палта, сини палта, червени, лилави и жълти палта, дъга от нормални хора, които вършеха нормални неща. Тя въртеше шия наляво-надясно и се притесняваше, че може да пропусне онова, което търсеше. После обаче я видя. Невзрачна фигура, от светлокестенявата коса до практичните обувки. Това беше жената, която я бе научила да се крие.
17
Блум прекоси площад „Ръсел“ с наведена глава и твърда походка. На изхода забави крачка и се огледа за коли. Беше стигнала до средата на улицата, когато забеляза пред офиса си млада жена, облечена във вталено яке от синя кожа, тесни дънки и кецове „Кънвърс“.
— Доктор Блум! — извика жената. — Ще коментирате ли случая с Джейми Болтън?
Младата жена протегна айфона си с включен диктофон.
— Не.
Блум се опита да я подмине, но журналистката й препречи пътя. Присъдата по случая „Болтън“ бе произнесена същата сутрин. Адвокатът на обвиняемия лично бе позвънил на Блум, за да й благодари за приноса й като вещо лице.
— Според семейството вие сте виновна за освобождаването на човек, посегнал на дете. Как ще коментирате това?
— Джейми Болтън беше оправдан — каза Блум.
Журналистката изправи рамене и продължи с нова сила:
— Заради вашите показания.
Блум въздъхна едва забележимо.
— Без коментар.
Тя мина покрай жената, за да влезе в офиса си.
— Така ли ще кажете и при следващото нападение над дете?
Блум се обърна и погледна жената в очите. Не беше на повече от двайсет и пет.
— Бяхте ли в съда? — попита Блум.
Безизразното лице на журналистката подсказваше, че не е била.
— Направихте ли си труда да проучите случая и да прочетете решението на съда, преди да дойдете тук, за да ме нападате? Интересувате ли се изобщо от истината, или просто търсите евтин скандал?
— Защо защитихте човек, посегнал на дете, доктор Блум?
— Трябва да се запитате какъв журналист искате да бъдете. Може би е по-лесно да си намерите работа в жълтите вестници, но нима не искате да постигнете повече? Ако умеете да пишете и да разследвате, използвайте таланта си за нещо хубаво, за бога. Не правете това, което е най-лесно, а това, което има значение.
— Защо защитихте човек, посегнал на дете, доктор Блум?
Блум поклати глава, след което се обърна и влезе в сградата. Джеймисън провеждаше видео разговор с един от управителите на летище „Лийдс Брадфорд“. Тя бързо съблече якето си и седна до него.
— Джери, това е доктор Блум — каза Джеймисън. — Джери Мур отговаря за всички кафенета и павилиони на летище „Лийдс Брадфорд“.
Мъжът на екрана беше на трийсет и няколко години. Имаше тясно лице и ужасна брада. Косата му беше тъмна и гладка, но брадата — груба и рошава.
— Добро утро — каза той. Гласът му беше малко по-висок, отколкото бе очаквала.
— Джери каза, че добре си спомня Стюарт Роуз-Бътлър и че всички били потресени, когато разбрали, че живее с Либи — обясни Джеймисън.
— Да, научихме по Коледа. Беше истински шок. Тя е чудесен човек.
— Как бихте описали Стюарт? — попита Блум.
Джери се облегна на стола си.
— Мога спокойно да кажа, че не го харесвах. Аз не бях управител, когато Стюарт започна работа тук. Бяхме колеги, така че го познавам добре. Подмазваше се здраво на всички шефове, а нас, останалите, тормозеше.