Отговорът беше повече от очевиден.
Не можеше да се справи сама. Не можеше сама да устои на алкохола. Нуждаеше се от помощ.
Джеймисън стоеше пред „Форк“ и се опитваше да влезе в играта. Сто и девет потвърдени участници, помисли си той, когато последва линка и инструкциите, изпратени от полицай Лоугън. Той свали браузъра „Тор“, който му бе необходим, за да влиза в криптирани сайтове през телефона си. Сайтът се отвори с ослепително бял екран и три полета, в които трябваше да впише името и презимето си, датата си на раждане и уникалния потребителски код. Единственото друго съдържание бяха три реда сребристи букви в долната част на страницата:
ЧЕСТИТ ПЪРВИ РОЖДЕН ДЕН.
ТВОЯТ ПОДАРЪК Е ИГРАТА.
ОСМЕЛЯВАШ ЛИ СЕ ДА ИГРАЕШ?
ИМАШ ЕДИН ШАНС,
САМО ЕДИН.
ИГРАТА ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНЕ ДНЕС.
— Добро утро.
Джеймисън вдигна поглед и видя доктор Сара Някоя-си да стои пред него.
— Доктор Сара Някоя-си.
Смехът й беше нисък и дрезгав. Джеймисън го хареса. Много.
Той сви рамене.
— Така ви представи Стеф.
— Ясно.
— Звучи като име на второстепенна героиня от комикс. Защо говореше такива нелепи неща?
— Изглеждахте вглъбен — каза тя и кимна към телефона му.
— Да. Работа. В момента ми е малко напрегнато. Много меко казано.
— С какво се занимавате?
Това беше първият им истински разговор и броени секунди след началото му той изрече първата си лъжа.
— Изследовател съм.
— В университет?
— На свободна практика.
Сара го погледна. Светлосините й очи бяха пленителни.
— Може ли да ви почерпя едно кафе? — попита тя.
— Не, благодаря — отвърна Джеймисън. — Трябва да… Той вдигна телефона; трябваше да приключи със задачата си.
— Няма проблем. Ще ви взема кафе за из път. Какво предпочитате?
— Обикновено мляко с кафе.
— Ще ви взема обикновено мляко с кафе, Джеймс.
— Джеймисън. Маркъс Джеймисън — протегна ръка.
— Някоя-си. Сара Някоя-си.
Джеймисън се засмя и стисна ръката й; при този първи физически контакт стомахът му се сви. Той се зачуди дали и Сара е усетила същото.
Тя отвори вратата на кафенето и той се провикна след нея:
— Не се тревожи, не те следя. Просто кафето ми харесва.
Тъкмо преди да затвори вратата след себе си, той я чу да казва:
— Жалко.
— Защо се усмихваш? — попита Блум, когато Джеймисън влезе в офиса с картонена чаша и малък хартиен плик.
— Защото денят е хубав, Шийла — отвърна той. — Купих кроасани.
— Видя ли имейла на Лоугън?
— Да.
Джеймисън седна и й подаде кифла с шоколад.
— Не можем да продължим без код за достъп. Сайтът е добре защитен.
— Името не ми харесва — каза Джеймисън, докато дъвчеше кроасан. — „Играта с картичките за рожден ден“ звучи така, все едно е за малки деца. Предлагам да я преименуваме. „Колекционер на психопати“? Може би така ще привлечем повече внимание.
— Защо ни е внимание?
— Нямам предвид широката публика, а полицията.
Джеймисън избърса устата си с хартиена салфетка.
— От полицията в Западен Йоркшър не предоставиха на полицай Ахтар никакви видеозаписи от катастрофата на Стюарт. Очевидно не им е приоритет. Е, може би щяха да ни обърнат повече внимание, ако знаеха, че издирваме стотици психопати.
Блум кимна и отхапа от кроасана си.
— Благодаря за това.
Джеймисън й намигна.
— Какво ти става днес? — попита тя. — Много си… странен.
— Срещам се с една жена.
— А, ясно. Е, щом със социалния ти живот всичко е наред.
Блум почувства безпричинно раздразнение. Все пак Джеймисън имаше право да ходи на срещи. Предвид това, с което се занимаваха обаче, в дадения момент романтиката изглеждаше напълно несъществена.
— Ей, не ми се сърди, защото си самотна. Радвай се, че съм намерил начин да освобождавам напрежението.