В метрото Джеймисън размишляваше върху първите няколко глави от „Изповед на един социопат“. Беше му трудно да си състави мнение. Авторката, която признаваше, че е социопат, имаше ясна мисъл, беше интелигентна и на моменти остроумна. В писанията й обаче имаше нещо наистина плашещо. Тя се отнасяше толкова дистанцирано към света и другите хора, сякаш бяха пешки върху огромна шахматна дъска.
Джеймисън излезе под хапливото мартенско слънце и тръгна към „Форк“. Щяха да се срещнат там и да отидат в близката кръчма. Когато сви зад ъгъла и кафенето изникна пред очите му, той видя Сара да го чака. Беше облечена във вталено бяло палто и черни ботуши до коленете. Дългата й права коса стигаше до средата на гърба. Сара погледна към него и се усмихна. Беше взел правилното решение. Тя щеше да го разведри; след няколко часа щеше да се чувства много по-добре.
Дотам обаче изобщо не се стигна.
Велосипедистът караше бързо, натискайки здраво педалите, и Джеймисън го видя в мига, когато изгуби управление. Колоездачът се качи на бордюра и го удари фронтално с пълна сила. Джеймисън падна на земята и изгуби съзнание.
33
— Комфортно ли ти е? — попита доктор Блум. Гласът й беше по-мек от обичайното.
Серафин са размърда, за да се настани удобно. Седеше в голямо кресло, с ходила на пода, ръце на бедрата и затворени очи. Слушаше гласа на доктор Блум и следваше инструкциите й. Когато започна да се отпуска, тялото й сякаш натежа. Беше будна и напълно съсредоточена, но усещането бе различно. Забеляза тежестта на ръцете върху краката си, а когато се концентрира върху вдишването и издишването, започна да обръща повече внимание на собственото си тяло и по-малко на стаята, в която се намираше.
— Първото нещо, което искам да направиш, Серафин, е да си представиш място, на което се чувстваш сигурна и щастлива. Може да е къща, парк или плаж. Изборът е твой. Важното е да е място, на което можеш да отидеш, когато се нуждаеш от пространство и спокойствие. Искам да си избереш място, реално или измислено, и да го изследваш. Какво виждаш, какво чуваш, какви миризми усещаш?
Серафин избра детската площадка, на която ходеше като малка, защото там никога не се чувстваше различна, само въодушевена и щастлива. Представи си как стои по средата и се върти, за да види голямата червена пързалка влакче, жълтата въртележка, на която обичаше да се вози, и люлките — две за бебета, две за по-големи деца. Спомни си как синджирите на големите люлки можеха да се усучат така, че когато човек се издигне високо над земята, да се върти и люлее, докато те се разплитат.
— Когато се почувстваш щастлива на избраното от теб място, вдигни малкото си пръстче — каза доктор Блум с мек, далечен глас.
Серафин се съсредоточи върху времето в парка. Беше топло и слънчево. Тя усети миризмата на пържени картофи. Спомни си кафенето и сладоледите с разноцветни сосове: червен, жълт, син и дори черен. Наоколо нямаше други хора. Паркът беше само за нея. Повдигна кутрето си.
— Добре — каза доктор Блум. — Сега искам добре да си помислиш какво те прави различна и как това те кара да се чувстваш.
Серафин си представи, че се вози на въртележката.
— Понякога може да ти е трудно да идентифицираш чувствата си, Серафин, но това не означава, че нямаш такива. Просто са притъпени. Затова тук, на мястото, където се чувстваш сигурна, можеш да се упражняваш да подсилваш емоциите си и да видиш какво е да изпитваш тъга, страх или самота.
Серафин си спомни първите няколко седмици в прогимназията, когато осъзна, че всички са се променили. Водеха разговори, които тя не разбираше. Имаше драми, влюбвания и глупави кавги по глупави поводи. Тя си спомни как стоеше долепила гръб до стената в коридора и гледаше как тези смеещи се, пищящи, крещящи създания тичаха покрай нея, а тя не помръдваше. Мислеше, че ще навакса. Когато съзрееше, щеше да бъде също като тях. Годините обаче минаваха, а тя все така стоеше до стената, гледаше и губеше търпение. Не се ядосваше на себе си. Техните драми, влюбвания и кавги бяха безсмислени. Те бяха нелогични, безполезни и съответно безпредметни. Тя не искаше да е като тях. За тях беше по-важно да се види, че печелят даден спор, отколкото наистина да го спечелят.
Серафин си помисли за господин Потс, учителя по история. Той ги тормозеше. За него беше нормално да скъса нечие домашно или да задържи целия клас в обедната почивка, за да накаже едно непослушно момче. Ако някой говореше в часа му, господин Потс го доближаваше в гръб и го стискаше много силно по рамото. Не беше редно да го прави, но никой не смееше да каже нищо. Докато един ден Джейми Паркър и Лукас Кейн решиха да обърнат играта. Те говореха все по-шумно в часовете му, ставаха все по-буйни, не изпълняваха наложените им наказания и не си пишеха домашните. Една сутрин Джейми дори издебна господин Потс в гръб и го стисна силно по рамото. Двете момчета се превърнаха в герои на класа, защото се виждаше, че дават отпор, но в крайна сметка изгубиха битката. Директорът повика родителите им, момчетата бяха наказани за лошото си поведение, а държанието на господин Потс не се промени.