— А истинските престъпления? — попита Лоугън. — Вие сте адвокат. Ако сестра ми е изчезнала по своя воля, както прави? Нарушава ли закона?
Луелин се усмихна и Блум си представи как огромен компютър, вграден в мозъка му, се опитва да изчисли правилния отговор.
— Споделихте, че преживяното ви е помогнало — каза Блум. Надяваше се, че като го насърчава да говори за себе си, няма да се разсейва. — В какъв смисъл?
— Не ми помогна само по себе си. Помогна ми да си помогна сам.
— Но в Бристол една жена убила съпруга си, след като играла тази игра три месеца — каза Лоугън. — Затова ви моля да ми кажете дали има опасност сестра ми да бъде склонена към престъпно деяние.
Думите на Лоугън издадоха твърде много. Личеше, че са думи на полицай; освен това все още не беше обявено публично, че Фей е убила Хари. Луелин остана напълно неподвижен, а усмивката не слезе от лицето му, но в погледа му нещо се промени. Той впери настойчиви, студени очи в Лоугън. Полицаят се облегна на стола си. Очите му шареха от Луелин към пода и обратно.
— Кой сте вие, по дяволите? — попита Луелин; обаянието му бързо се изпари.
— Полицай Лоугън от дирекцията в Ейвън и Съмърсет. Разследваме смъртта на Хари Греъм.
Луелин бавно премести погледа си от Лоугън към Блум.
— А вие?
Блум остана безизразна и издържа погледа му.
— Вие наистина ли сте лелята на тази Сали? Не. Разбира се, че не. Няма момиче, нали?
Той отново погледна към Лоугън.
— Покажете ми полицейската си карта.
Това беше лоша идея. Луелин може би вече бе запомнил името и местоработата на Лоугън, но Блум се надяваше да не е така. Тя се намеси:
— Как ви избраха? Играчите получават поименни покани. Откъде организаторите са знаели, че сте подходящ кандидат и ще искате да играете?
— Мила госпожо — каза Луелин, — живеем в свят на постоянно и пълно наблюдение.
— Но как избраха точно вас?
Блум не можеше да си представи Луелин да попълва въпросници във фейсбук.
— Представете си, че на един каменист бряг има шепа скъпоценни камъни. Как ще ги откриете?
— Не знаете — каза Блум. — Разбирам.
Тя погледна към Лоугън.
— Мисля, че господин Луелин не може да ни помогне.
Тя стана. Лоугън я последва.
— Опитвате се да ме ядосате, Алис, или както там ви е името, но се боя, че няма да успеете.
— Не се опитвам да ви ядосам. Просто съм разочарована. Предвид професията, къщата и явния ви интелект, се надявахме да се срещнем с един от организаторите, може би дори със създателя на играта, но е ясно, че не знаете нищо.
Челото на Луелин трепна едва забележимо. Психопатите може и да бяха чужди на страха и емпатията, но гневът и самолюбието бяха съвсем друго нещо.
Изведнъж вратата се отвори шумно и в стаята влезе главен комисар Баркър, а след него и сержант Грийн. Бяха паркирали на пътя, слушаха разговора и бяха обещали да не се намесват, освен ако Блум и Лоугън не се окажат в непосредствена опасност, в каквато те категорично не се намираха. Блум видя как Луелин се усмихна. Беше забелязал разочарованието й, преди тя да успее да го скрие.
— Нямате представа с кого си имате работа, нали? — прошепна той.
Фрея Луелин плачеше и се извиняваше на баща си, докато той се настаняваше на задната седалка в колата на главен комисар Баркър. Адвокатът неохотно се бе съгласил да придружи полицаите до дирекцията, за да им помогне с разследването.
— Казах ви да не идвате, освен ако не стане опасно — каза Блум на Баркър, който изглеждаше изумително доволен от себе си.
— Той ви разкри. Трябваше да се намесим бързо. Сега ще разплетем тази история.
— Нямате представа с кого си имате работа, нали? — каза Блум, повтаряйки думите на Луелин.
Баркър се намръщи. Той погледна към Луелин, който седеше на задната седалка на колата и спокойно разглеждаше снимки на айфона си, без да обръща внимание на разплаканата си дъщеря.
— Тези хора не са питбули. Те не хапят, когато ги бутнеш с пръчка, защото нямат задействащ механизъм. Те са алигатори, които чакат под повърхността на водата. Чакат жертвата да стане уязвима и нападат. Оплеска всичко, Стив. Сега няма да изкопчиш нищо от него. Той е наясно колко отчаяно искаме да разберем какво знае, затова ще говори много, но ти гарантирам, че ще каже много малко.
Баркър раздвижи челюстта си.
— Тогава защо похаби ценни полицейски ресурси, като ни въвлече в този маскарад?
Главният комисар очевидно беше повече питбул, отколкото алигатор.
— Защото, въпреки че умее да увърта, той все пак е човек, а хората се издават, когато ги хванеш неподготвени.