39
— Днес те изписват — каза Сара, след като влезе в стаята на Джеймисън. — Лекуващият лекар казва, че главата ти е добре и са успели да намалят болкоуспокояващите.
Последните няколко пъти, когато Сара го посещаваше, Джеймисън лежеше в леглото по пижама, затова се радваше, че сега бе облечен и седеше на стол.
— От кого е кафето? — попита Сара и посочи чашата от „Форк“ на масичката до леглото.
— От бизнес партньора ми.
— Мислех, че си на свободна практика.
— Така е. Но сме двама.
— И той ли е следовател?
— В известен смисъл да, и тя е следовател.
Сара се усмихна и седна на края на леглото.
— Не обичаш да говориш за работата си, нали? Роклята й имаше цепка отпред и когато Сара седна, дрехата разкри малка част от бедрата й.
— Опитът ми показва, че не е добре да се споделя твърде много в самото начало.
— Защо?
Джеймисън се усмихна.
— Каква е голямата тайна? Не се връзва.
— С кое?
— С характера ти. Толкова си приветлив и спокоен. Но ако това е заблуда, предпочитам да разбера сега. Защото аз нямам тайни.
— Не вярвам.
— Истина е. Аз съм това, което виждаш. Обикновено момиче от Йоркшър. Единствено дете съм. Майка ми беше счетоводителка, баща ми — директор на фирма, а аз съм лекарка. Преди последното назначение съм живяла само на едно място. Всяка неделя ходех на църква. Добро момиче съм. Това е всичко за мен.
— Да не ми казваш, че си от онези добри момичета, които само чакат някой да им предложи брак?
Сара присви очи и се усмихна леко.
— Не съм чак толкова добро момиче — каза тя.
— Слава богу.
— И защо мислиш, че тази информация би била полезна за теб?
Джеймисън вдигна ръка.
— Извинявай, напълно си права. Разсъждавах на глас.
Сара кимна.
— А ти? Къде си израснал?
— В Бъркшър, недалеч от Аскът. Баща ми беше военен, а майка ми — психиатър. Имам по-малка сестра, Клеър, която живее в Уембли. Ако постоиш повече, вероятно ще я видиш. Тя идва всеки ден по обед.
— Бих се радвала да се запознаем.
— Не бъди толкова сигурна. Ако разбере, че се срещаме, ще започне да те кани на всички семейни празници и да ти говори за бебета, преди да се усетиш.
Сара повдигна вежди.
— Добре.
На Джеймисън му идваше да си удари шамар. Защо говореше такива глупости в присъствието на тази жена?
— Като стана дума за срещи, искаш ли да си уговорим една? Без драматичното присъствие на парамедици и линейки.
Сара кимна.
— Мислех си, че може да си направим пикник в Хайд Парк в събота. Времето ще бъде хубаво. Смяташ ли, че ще можеш да дойдеш в града? Не съм сигурна дали ще ти разрешат да шофираш.
— Никога не шофирам в града.
— Това „да“ ли е?
— Това е „да“.
Изведнъж стаята сякаш се смали, все едно се намираха в балон, който се свиваше и ги тласкаше един към друг.
— Добре, печелиш състезанието по гледане в очите — каза накрая Сара и отмести поглед.
Джеймисън се засмя.
— Личи си, че си била единствено дете. Аз бях непобедимият шампион на семейството в три поредни години, от 12- до 15-годишна възраст.
— Какво стана после?
— Клеър откри момчетата и гримовете и вече отказваше да играе глупави игри с глупавия си брат.
Сара видимо се забавляваше.
— Разбираемо е.
— Сигурно ти е било скучно да растеш без другарче в игрите.
— Имах много приятели; не ми правеше впечатление, че съм единствено дете.
Сара погледна часовника си.
— Трябва да вървя. Имам делова среща в 11 часа.
Тя стана, наведе се напред и го целуна по бузата. Джеймисън я хвана за китката. Лицето й се задържа над неговото.
После вратата се отвори.
— Е, младежо, време е да се измиеш, да се спретнеш и да се подготвиш за път.
Сестра Джанет имаше огненочервена коса и блестящи очи. Напрежението в стаята й убягна.
Сара се изправи.
— Тогава до събота. Какво ще кажеш да се чакаме пред галерия „Сърпънтайн“ по обяд?
Джеймисън целуна опакото на ръката й и пусна китката й.
— Дотогава.
40
Първата среща със Съдебния отдел за здравни и социални грижи беше отчайваща.
— Значи отричате да е имало каквито и да било нередности в общуването ви с 12-годишната Ейми Джоунс в периода 12.10.2016-04.12.2016 година? — попита Кийт Тимс, зле облеченият, полуплешив служител, който бе натоварен със задачата да информира Блум във връзка с делото за непристойно поведение.
— Напълно — отговори тя.
Кийт обърна таблета си така, че Блум да може да види дисплея.
— Разпознавате ли тази сграда, доктор Блум?