Томас погледна счупената бисквита в ръцете си. Сложи двете половинки в чинията и изтупа трохите от дланите си. После погледна към Джеймисън.
— Познавате ли Джейн?
Джеймисън кимна. Как Лейк успя да се досети?
— Тя добре ли е? Искам да кажа, преди да изчезне… беше ли щастлива?
— Тя е чудесно хлапе, много зряла и способна, може би защото трябваше да се държи като родител на майка си.
Томас се намръщи.
— Смятаме, че Лана може би е психопат — каза Джеймисън.
Изуменият поглед на Томас Лейк се отрази върху лицето на Блум. Тя очевидно не одобряваше безцеремонността на партньора си, но Джеймисън искаше Лейк да знае колко ужасно е било да остави дъщеря си при Лана.
— Съжалявам, Томас — каза Блум, като се наведе напред. — Маркъс иска да каже, че смятаме Лана за екстремна личност. Не твърдим, че непременно е опасна, просто вярваме, че…
— Не, съгласен съм.
Лейк погледна към Блум, а после към Джеймисън.
— Никога не съм го казвал на никого, дори на Сюзан, но винаги съм смятал, че първата ми жена е психопат. Изпитвам облекчение, че и вие го твърдите.
Джеймисън сви юмруци в опит да сдържи гнева си. После заговори колкото можеше по-спокойно:
— И все пак оставихте Джейн при нея?
— Мили боже, не. Никога не бих го направил. Само че Лана взе Джейн със себе си в кризисния център. Казала, че съм я бил. Явно са й повярвали. Помогнали й да извади ограничителна заповед. Борих се срещу нея цяла година, но Лана беше яростна и непреклонна. Пред социалните работници и в съда беше мила и любезна, но когато останехме насаме, се превръщаше в злобно чудовище. Страхувах се от нея. А щом получи пълно попечителство, изчезна. Повече никога не ги видях. — Лейк погледна към Джеймисън. — Но никога не спрях да ги търся.
— Знам, че е минало много време, Томас — каза Блум, — но имате ли представа къде може Лана да е завела Джейн?
— Ако знаех, не мислите ли, че щях да съм ги открил досега?
Запътиха се мълчаливо към колата. Джеймисън знаеше какво ще последва. Той седна на мястото до шофьора и си сложи колана. Седеше вперил поглед пред себе си, без да поглежда към Блум.
— Какво беше това? — обърна се Блум към него. — Маркъс? — каза тя, след като той не отговори.
Блум се обърна към волана и включи двигателя.
— Знам, че Джейн е важна за теб и семейството ти, но не може да нападаш хората така. Горкият човек не е виновен, че Джейн е изчезнала.
— Не е ли?
Джеймисън си даде сметка колко е раздразнен.
— Не е.
Блум излезе от паркомястото.
— Той е жертва на Лана също като Джейн. Каза, че ги е търсил през всички тези години.
— Е, значи не е търсил достатъчно упорито.
Блум въздъхна.
— Дори да ги беше намерил, Лана е имала пълно попечителство. Какво е можел да направи?
Джеймисън гледаше през прозореца. Знаеше, че Блум е права. Знаеше също, че е хубаво, че откриха бащата на Джейн и той се оказа толкова добър, мил и почтен човек. Нима би предпочел Томас да е наркоман? Само защото беше ужасно разгневен и отчаяно искаше да излее яда си върху някого. Бог да е на помощ на Лана, когато му падне в ръцете.
43
Джеймисън лежеше настрани и гледаше спящата Сара. Искаше му се да прокара пръст по бузата и устните й. Тя обаче излъчваше пълно спокойствие и той просто я гледаше. Срещата им очевидно бе преминала повече от успешно. Чакаха се пред галерия „Сърпънтайн“, както се бяха разбрали. Тя донесе постелка за пикник и торба, пълна с лакомства от „Маркс енд Спенсър“, а той — бутилка изстудено вино „Сансер“ и прясно изпечен шоколадов сладкиш. Сара беше впечатлена. Джеймисън й обясни, че рецептата е на баба му и че обикновено приготвя сладкиша за племенниците си, но за нея е направил изключение.
— Поласкана съм — каза тя и отхапа парченце. — Великолепно.
— Аз или сладкишът? — попита Джеймисън.
Сара беше права за времето. Почти. В продължение на около час се наслаждаваха на топлина и слънце, преди първите дъждовни капки да прекратят пикника им. Двамата бързо прибраха багажа си и потърсиха подслон. Сара се кискаше, докато цапаха през локвите. Джеймисън я хвана за ръката и почувства как тя преплете пръсти с неговите.