Отсреща отново попитаха нещо.
— Може би само една от тях, а може би и двете. Не съм сигурна. И не, не знам за кой влак става дума. Просто получих съобщение, което ме кара да мисля, че това е намерението им. Аз съм на 20 минути от Саут Милфърд.
Блум отново изслуша отсрещната страна, след което предостави данни за контакт.
— Инспектор Карълайн Уоткинс от управлението в Уитууд е наясно със ситуацията.
Блум благодари на операторката и затвори.
— Жената изпрати кола в Саут Милфърд.
— Ще стигнат ли преди влака?
Блум се върна на пътя.
— Операторката беше на мнение, че ще успеят.
Джеймисън погледна часовника на таблото. Той тъкмо премина от 15:46 на 15:47. Колата го поклащаше наляво-надясно, докато Блум вземаше с бясна скорост завоите по селския път. Дали Лана наистина щеше да нарани Джейн? Джеймисън нямаше представа. Блум обаче шофираше, сякаш животът й зависеше от това. А тя познаваше психопатите. Часовникът вече показваше 15:48 часа. Влакът щеше да мине през Саут Милфърд всеки момент. Джеймисън погледна телефона на Блум. Нямаше повикване. Часовникът показваше 15:50.
— Да им се обадя ли? — попита той.
В този момент телефонът на Блум звънна и те подскочиха. Джеймисън вдигна.
— Телефонът на доктор Блум.
— Тя там ли е? Карълайн се обажда.
— Шофира. Изчакайте, ще включа високоговорителя.
— Карълайн — каза Блум. — Чуваш ли ме? Взех кола под наем и нямам хендсфри.
— Чувам те. Една патрулка тръгна към Саут Милфърд, за да следи за опити за самоубийство. Ти добре ли си?
При последния въпрос гласът на Карълайн стана по-мек. Тя очевидно знаеше нещо.
— Да, добре съм — каза Блум, но тонът й говореше тъкмо обратното. — Има ли новини?
— Теренът е чист. Няма никого освен полицаите.
— Кажи им да останат там… моля те.
— Експресните влакове от и за Хъл минаха, а следващият ще дойде след час. Ще се върнем в 16:30.
— Добре. Ние пристигаме след малко.
— Това разумно ли е, Огъста?
— Това е гара, Карълайн. Ще се справя. Предишния път не бях там, нали?
— Знам, но.
Двете замълчаха. Джеймисън погледна към Блум. Тя беше вперила очи в пътя и стискаше зъби.
— Следобед имам работна среща — каза Карълайн, — но мога да се измъкна, ако искаш и аз да дойда.
— Не е необходимо.
— Ще видя какво мога да направя — каза Карълайн и затвори.
— Тя се опитва да те предпази.
Джеймисън сложи телефона на Блум до своя. Тя не каза нищо.
— Кой е скочил?
Блум продължаваше да гледа пътя, а ръцете й стискаха волана.
— Много важен за мен човек. Човек, на когото държах. Трябваше да.
Тя стигна до кръстовище и зави наляво.
— Предадох този човек и никога няма да си простя.
— Кога се е случило това?
— Преди 15 години.
Джеймисън пресметна наум. По онова време Блум е гонела трийсетте. Дали е имала приятел? Дали е разбила нечие сърце? Той я погледна. Затова ли избягваше всякакви връзки? Това би обяснило много неща.
46
В Саут Милфърд имаше само една бензиностанция и няколко кръчми. Блум остави наетия „Сеат“ на малкия паркинг на гарата. Там бяха оставени само още четири коли. Гарата имаше два перона и беше пуста. Джеймисън провери четирите автомобила: всички бяха празни.
— Какво ще правим сега? — попита той.
— Да отидем до главната улица. Може да са паркирали там.
Градът ги посрещна с още празни коли и празни улици. Върнаха се на гарата тъкмо когато една патрулка спря на паркинга. От седалката до шофьора слезе полицайка и отиде при тях. Представи се като полицай Фишър. Обясни, че два експреса минават на всеки час няколко минути един след друг и предложи Блум да застане на източния перон с колегата й, а тя самата да отиде с Джеймисън на отсрещната страна.
— Кой мислите, че може да скочи? — попита полицай Фишър, докато вървяха през подлеза към западния перон. Тя явно смяташе, че й губят времето.
Джеймисън се изкушаваше да й каже една стара поговорка от тайните служби за хората, които много знаят, но вместо това отговори:
— Младо момиче и майка му. Майката, Лана, е психически нестабилна.
— Диспечерката каза, че сте нейният психолог.
— Доктор Блум е психолог — каза Джеймисън. Той чу грохота на първия приближаващ се влак. Погледна надясно и видя влака в далечината. Ако беше самоубиец и наистина искаше да скочи, смятайки, че някой ще се опита да го спре, той щеше да се крие, докато влакът се приближи, а после да се хвърли. Джеймисън отново огледа перона. Влакът приближаваше и ставаше все по-шумен. Паркингът беше пуст, пътеката зад него също. Влакът трополеше все по-силно. Чу се свирка. Джеймисън погледна назад. Боже, наистина се движеше бързо. Той отстъпи от края на перона и влакът профуча покрай него. Всеки от вагоните отпрати към него въздушна вълна, която повдигна косата от челото му и развя ръкавите му.