— Доктор Блум?
— Огъста. Тя е психолог.
— Това партньорката ти ли е?
Джеймисън кимна.
— Защо са се насочили към нея?
— Не сме сигурни, но тя е работила с такива хора и може би някой й е ядосан.
Сара си играеше с чаената лъжичка.
— Какви хора?
Джеймисън внимателно подбра думите си.
— Тя е съдебен психолог и е работила с много тежки характери.
— Лоши хора?
— Някои от тях са били лоши.
— Мислиш ли, че тези, които я преследват сега, са от тях?
Джеймисън сви рамене.
— Опасни ли са? Опитали ли са се да наранят нея… или теб?
Той пое дъх и се зачуди как да смени темата.
— Маркъс! Отговори ми. Мислиш ли, че тези хора се опитват да те наранят?
— Не, не и физически.
Той си спомни мотоциклетиста, който го блъсна.
— Какво ще рече „не и физически“?
— Виж, Сара, казах ти, че не искам да те замесвам в това. Не мога да кажа нищо повече.
Тя кимна сериозно. Заговориха за нейните медицински проучвания, нещо, свързано с ДНК профилиране, но никой от двамата не беше напълно съсредоточен.
— До срещата ми остава около час — каза Сара, след като келнерката отсервира чашите им. — А хотелът ми е наблизо.
Един час и 15 минути по-късно Джеймисън прекоси лобито на хотел „Малмезон“ в отлично настроение. Той се усмихна на добре облечения бизнесмен, който все още работеше на лаптопа си. Беше го забелязал, когато пристигнаха — по-точно бе забелязал часовника „Брайтлинг“. Джеймисън помаха весело на рецепционистката за довиждане и се отправи към гарата. Имаше три съобщения от Блум.
Днес, 11:15 ч.
От Съвета за здравни и социални грижи ми казаха да се върна в Лондон. Делото ми ще се гледа утре. Някакво друго дело било отложено. Какво съвпадение! Обади ми се, когато можеш. А.
Днес, 11:35 ч.
Обади се сержант Грийн. По непотвърдени данни Джейн е била забелязана в Манчестър. Грийн иска да знае дали можеш да отидеш дотам и да помогнеш на полицаите.
Днес, 12:00 ч.
Играта продължава, Маркъс. Току-що се чух с Либи Гудман. Тази сутрин Стюарт и е изпратил съобщение. ОБАДИ МИ СЕ!
— Извинявай — каза Джеймисън. — Звукът на телефона ми беше изключен.
— Подробностите не ме интересуват, благодаря.
Блум звучеше ядосано.
— В два часа хванах влака за Лондон, така че ти ще трябва да говориш с Либи, а след това да отидеш до Манчестър. Ще успееш ли?
Джеймисън понечи отново да се извини, но се въздържа; това само би я подразнило. Той знаеше, че бе постъпил безотговорно, знаеше го и Блум. И всичко това само за да се наслади на компанията на Сара.
— Разбира се. Кой е видял Джейн?
— Някакъв охранител на гара „Пикадили“. Опитал се да я заговори, но тя избягала. Сержант Грийн ще ти разкаже.
— Защо й е било да бяга? В съобщението до Клеър молеше да дойдем да я вземем. Джейн не би постъпила така.
— Може би си прав. Може би не е била тя. Но ако е тя и ако наистина е отишла до Манчестър сама, има две възможни причини за това. Или е избягала и в такъв случай ще се опита да се свърже с теб и Клеър, или…
— … са я пуснали при определени условия.
— Да. И кой знае с какво са я заплашили, ако говори с някого или се остави да я хванат.
Джеймисън мина през турникета и тръгна към перон 1с, за да хване влака за Харъгът. Щеше да вземе наетата кола, да отиде до Манчестър и пътьом да се обади на Либи Гудман. Качи се в претъпкания влак и се настани до едра дама с пет големи пазарски чанти. Тя размърда могъщия си задник и почти го избута от седалката.
— Извинете — каза Джеймисън, като се наместваше.
Защо се извиняваше? И тогава се досети какво бе пропуснал. Беше от онези неща, които бе обучен да забелязва. По дяволите. Губеше форма. Стана и отиде в края на вагона. Влакът се разтресе и Джеймисън замалко да падне, но успя да се хване за тръбата над главата си и запази равновесие. Телефонът на Сара веднага се включи на гласова поща. Джеймисън погледна часовника си. Тя беше на среща с изпълнителния директор. Той потърси в Гугъл болницата в Лийдс и намери телефонния й номер, но докато слушаше инструкциите за избор на отделение, обхватът се изгуби.
— Мамка му! — възкликна, а хората на близките седалки погледнаха към него.
Нямаше обхват.
Джеймисън затвори очи и вдиша три пъти, много дълбоко. Не беше моментът да изпада в паника. Беше се държал като идиот. Блум го беше предупредила, а той бе пренебрегнал опасенията й. Но тя беше права: те знаеха за Сара. Бизнесменът в дизайнерски костюм и часовник „Брайтлинг“ беше Стюарт Роуз-Бътлър. Джеймисън си го спомни от снимката над камината на Либи Гудман.