Една чертичка обхват. Той отново набра номера на болницата.
— Добър ден. Кабинетът на изпълнителния директор.
— Обажда се доктор Джеймисън от Британския лекарски съюз. Трябва да предам важно съобщение на моята колежка доктор Сара Мендакс. Мисля, че е на среща с вашия изпълнителен директор.
За да премине човек покрай стражите, му бяха нужни само добри препоръки.
— Съжалявам, господине, доктор Мендакс не е тук.
Джеймисън почувства как го обзема паника, но се овладя.
— Не е ли дошла?
— Срещата е извън болницата. Опитахте ли да се свържете с доктор Мендакс по мобилния й телефон?
Боже, не, не се бях сетил.
— Изключен е. Можете ли да ми кажете къде е срещата, моля?
Личната асистентка замълча за секунди.
— Не знам.
— Не знаете къде шефката ви има бизнес среща? Що за лична асистентка сте?
Думите излязоха от устата му, преди да се усети.
— Съжалявам, господине. Не мога да ви помогна.
Тонът й беше сух и смразяващ.
— Много е спешно. Можете ли да се обадите на шефката си и да разберете къде са, моля?
— Бихте ли повторили името си?
Не можеше да излезе на глава с тази жена. Тя знаеше къде е шефката й и отказваше да даде информация поради прекомерно чувство за дълг.
— Извънредно важно е да открия доктор Мендакс. Можете ли да ми помогнете, или не?
После се обади на сержант Грийн в Бристол.
— Грийн, Джеймисън е. Ще те помоля за една услуга.
Той слезе от влака на гарата в Хорсфърт.
Докато Джеймисън чакаше колата на „Юбер“, сержант Грийн му върна обаждането.
— Беше прав — каза той. — Личната асистентка знаеше къде е срещата. Извини се няколко пъти. Става дума за работен обяд в ресторант „Браунс“, който според асистентката се намира в „Лайт“ — мол в центъра на града. Обадих се, но разпоредителката каза, че са заети и не може да провери кой е в ресторанта.
— Ще отида там веднага. Благодаря ти. Задължен съм ти.
— Какво става там, за бога? Каква е тази паника?
— Тази сутрин видях Стюарт Роуз-Бътлър в хотела, в който е отседнала приятелката ми. Мисля, че я чакаше.
— Защо не отиде при него?
— Изобщо не приличаше на мъжа от снимката. Беше гладко избръснат и добре облечен. В онзи момент не го познах.
Колата на „Юбер“ пристигна, Джеймисън помаха на шофьора и се качи на задната седалка.
— Но сега си сигурен?
Грийн както винаги звучеше подозрително.
— Напълно.
— След случилото се с Фей Греъм се надявам да бъркаш. За твое добро.
Аз също, помисли си Джеймисън, след като затвори. Аз също.
52
Блум седеше във влака за Лийдс, когато Джеймисън й се обади от едно такси. Едва се удържа да не му каже: Нали те предупредих. Предишния ден, когато Сара се бе обадила, за да каже, че ще бъде в Лийдс, Блум го увещаваше да не ходи. Той обаче бе пренебрегнал опасенията й.
Тя отговори на последното съобщение в WhatsApp с много конкретен въпрос — Защо аз? — но не получи отговор. Докато обикаляха Илкли, Блум постоянно проверяваше телефона си. Дали беше някой, който я познаваше? Или роднина на човек, за чието осъждане бе спомогнала? Откъде можеше да знае, при положение че функционалните психопати не се забелязват от пръв поглед?
Блум гледаше как приближават Лийдс. Небостъргачът „Бриджуотър Тауър“ се издигаше над другите сгради като корабно платно. С Джеймисън правеха една крачка напред и пет назад. Тя състави списък с всичко, което знаеха. Някой, вероятно заможна група или организация, бе измислил начин за идентифициране на психопати. След това ги бяха поканили да играят игра, състояща се навярно от редица изпитания, с неизвестна цел. Повечето от стотината играчи все още играеха, но неколцина — по-точно трима — се бяха върнали по домовете си и бяха продължили да живеят, сякаш нищо не се бе случило. Както предполагаше Блум, сержант Грийн не беше научил нищо от разговорите с другите двама завърнали се. Луелин със сигурност ги бе предупредил, така че те успяха без проблем да заблудят полицията. Но къде бяха останалите? Някои бяха в неизвестност повече от година. Дали още играеха, или…? Колко време би могла играта да задържи вниманието им? Няколко седмици може би, но година? В никакъв случай.
Блум слезе на перон 1b и задърпа куфара си към турникетите. Беше се отказала да пътува до Лондон. Делото можеше да почака. По-късно щеше да се обади и да измисли някакъв семеен проблем. Нямаше да й повярват и положението й щеше да се влоши, но това беше най-малката й грижа.