— Не съм човекът, за когото този господин ме мисли. Опитах се да обясня, но той стана много агресивен.
Роуз-Бътлър успяваше да изглежда едновременно ядосан и разтревожен.
— Маркъс?
Джеймисън се обърна и видя Блум да се приближава.
— Как се казвате, господине? — обърна се полицаят към Джеймисън и извади тефтерче и химикалка.
— Маркъс? — каза отново Блум. — Много съжалявам — обърна се тя към Роуз-Бътлър и полицая. — Колегата ми е под голямо напрежение.
Джеймисън я погледна изумено.
— Какво правиш?
— Това не е Стюарт, Маркъс.
Джеймисън се обърна и отново го погледна. Косата му беше къса и поддържана, дрехите му — скъпи и елегантни, а изпод ръкава на ризата му се подаваше часовник „Брайтлинг“ за 5000 лири, но това определено беше Роуз-Бътлър. Джеймисън имаше невероятна памет за лица; можеше да разпознае хора, които не бе виждал от десетилетия. На изпитите в тайните служби екзаминаторите го бяха окачествили като „първокласен физиономист“.
— Как се казвате, господине? — настоя полицаят.
— Маркъс Джеймисън.
Блум хвана Джеймисън за ръката.
— Хайде. Да вървим. Имаме по-важна работа.
— Най-важното сега е да изкопчим истината от това лайно.
— Господине, моля ви да се успокоите.
Полицаят застана между Джеймисън и Роуз-Бътлър.
— Може ли вече да се връщам на работа, полицай? Клиентите ми ме чакат в кантората.
Роуз-Бътлър оправи сакото си.
— Да вървим — настоя Блум. — Това няма да доведе до нищо добро.
Джеймисън срещна погледа на партньорката си и гневът отстъпи пред логиката. Стюарт не беше минал покрай „Браунс“ случайно. Крояха нещо. А той падна в клопката им.
— Добре — каза Джеймисън. — Извинете, полицай.
Полицаят го предупреди да сдържа нервите си.
Джеймисън вдигна ръце, за да покаже, че се е успокоил, и тръгна след Блум.
Джеймисън седеше в плюшено кресло в лобито на хотел „Малмезон“ и се опитваше да успокои дишането си. Чувстваше болка в тила, там, където се бе ударил при нападението на моториста.
— Поръчахте вода, господине.
Барманката, облечена в елегантна черна риза, сложи чашата пред него.
— Наздраве.
Той отпи голяма глътка. Блум се беше върнала в къщата на майка си. Искаше да прегледа някакви документи, които държеше на тавана. Джеймисън чакаше да види записите от камерите в хотела. Сержант Грийн беше много убедителен, но управителят бе настоял да присъства и местен полицай. Няколко минути по-късно млада и много привлекателна полицайка дойде при него в лобито и се представи като полицай Хюсеин. Шефът на шефа на шефа й й беше възложил да издейства на Джеймисън достъп до камерите в хотела. Малко по-късно двамата седяха в кабинета на управителя и гледаха сутрешните записи заедно с началника на охраната — мускулест мъж със загладени назад коси, без съмнение бивш военен.
— Ето го Роуз-Бътлър.
Джеймисън видя как Стюарт седна в лобито и извади малък лаптоп от куфара си. Охранителят превъртя напред.
— Добре. Стоп. Тук влизаме ние със Сара.
Джеймисън се видя да пресича лобито с ръка на кръста на Сара. Докато чакаха асансьора, тя вдигна поглед към него и се усмихна, а той бавно прокара пръсти нагоре-надолу по гърба й. Маркъс си спомни усмивката й и затвори очи. Защо не беше внимавал повече? Защо не бе забелязал Роуз-Бътлър още тогава?
Той, разбира се, знаеше защо, но това не го оправдаваше.
Началникът на охраната отново превъртя записа напред. Роуз-Бътлър не помръдна от мястото си и никой не дойде при него. Джеймисън се видя да пресича лобито за втори път. Роуз-Бътлър вдигна очи и нагло срещна погледа му. Дали искаше Джеймисън да го разпознае? Очакваше ли го?
— Какво прави сега? — попита Джеймисън.
Той видя как Роуз-Бътлър стана и отиде до асансьорите. Началникът на охраната отново превъртя записа напред. Камери имаше само в големите общи помещения, но не и в коридорите на горните етажи, така че това беше всичко, с което разполагаха. Асансьорите се отваряха и затваряха, непознати хора влизаха и излизаха, но не се появи нито Роуз-Бътлър, нито Сара.
— Стаята й. Трябва да я видя.
Джеймисън се обърна към охранителя.
— Сега!
54
Блум слезе от влака и погледна часовника си: 14:34. Имаше по-малко от половин час, за да стигне до дома си, да се качи на тавана и да намери документа, който й бе необходим. Положението беше напечено. Много напечено. Беше оставила куфара си на гарата в Лийдс, защото знаеше, че той само ще я забави. Щеше й се да бе имала време да вземе айпада си, но се налагаше да разчита на добрата стара памет.