Вкъщи отново погледна часовника си — 14:42. Беше успяла да се прибере бързо. Краката я боляха от бягането на токчета, освен това й отне време да успокои дишането си. Тя изрита обувките си, без да я е грижа дали ще надраскат паркета, и изтича боса до площадката на горния етаж и до изхода към тавана. Майка й държеше пръта, с който отваряха капака, в ъгъла на голямата спалня, а Блум знаеше точно къде се намират старите й кутии. Това нямаше да отнеме повече от няколко минути. Трябваше да види само един документ.
Но прътът не беше на мястото си.
— По дяволите!
В последните месеци, преди да я преместят в старчески дом, съзнанието на майка й бе замъглено от деменцията. Болестта беше превърнала някога способната жена с изградени навици в параноична карикатура на самата себе си, която криеше бижутата си във фризера, защото се боеше, че дъщеря й може да ги открадне. Блум огледа цялата спалня, а също своята стая, стаята за гости, килера и банята. Погледна часовника си — 14:48.
Нямаше време.
Тя придърпа коша за пране от банята и го сложи под изхода към тавана. Кошът й стигаше до кръста. Може би щеше да успее да стигне капака. Сложи първо едното си коляно върху коша, а после и другото, запази равновесие и се изправи, като се увери, че кошът ще може да понесе тежестта й. Той се разклати, но тя се задържа. Протегна се и пъхна средния си пръст през халката, после се наклони назад и дръпна капака с всичка сила. Той едва се открехна. Огъста се наклони още по-назад и дръпна по-силно. Този път капакът се отвори достатъчно, така че да пъхне ръката си над ръба му и да го отвори докрай.
Капакът се отвори рязко и я събори от коша за пране. Тя падна тежко на лявата си ръка пред стаята за гости. Беше си порязала три пръста на капака. По ръката й избиха ситни капчици кръв. Блум отново стъпи на коша, протегна ръце и се качи на тавана.
Кутиите бяха точно там, където ги беше оставила. 14:56. Имаше по-малко от четири минути, за да отговори на предизвикателството. Отвори първата от шестте квадратни кутии и бързо я бутна настрани. Втората и третата също не съдържаха онова, което търсеше. В четвъртата кутия обаче лежеше синята папка, която й беше нужна.
Блум сложи папката на коляното си. Името върху предната корица бе изписано с много красив почерк. Това беше първото досие, което бе създала. Беше го подготвила с грижовността на млада майка. Серафин Уокър.
Прелисти страниците в търсене на заключението на патолога. Прегледа документа. Как бяха разпознали тялото на малката Серафин? Блум предполагаше, че са проверили стоматологичния й картон. Влаковете, движещи се с пълна скорост, правят неописуеми неща с човешкото тяло. Но лекарите не бяха проверили. Серафин беше оставила бележка до майка си, в която обясняваше какво смята да прави и къде. Тялото беше с дрехите на Серафин, с часовник, на който бе гравирано името й, и с колие, което момичето беше взело от майка си същия ден. Това беше сметнато за достатъчно доказателство.
Блум впери поглед в мрака на таванското помещение. Това беше лудост. Как би могла 14-годишна тийнейджърка да намери друго момиче със същия ръст, тегло и цвят на косата, да го убеди да си сменят дрехите и бижутата, да отидат с автобус до съседен град, да вървят два километра и половина до някакъв черен път, а после…? Но това беше Серафин. Тя умееше да мами хората и да ги оплита в мрежите си.
Не мога да бъда нормална, а не искам да съм чудовище.
Предизвикателството на Блум беше по-сложно и специфично от „задачата с вагона“. Тя трябваше да избира между живота на един нормален човек — Сара, и живота на трима психопати — Грейсън, Стюарт и Лана. Джейн служеше за заблуда. Тя беше просто притурка към Лана.
Когато работеше със Серафин, Блум бе наблегнала на факта, че младата девойка може да избира коя иска да бъде, че не бива да се примирява с етикетите и че животът на психопата е точно толкова ценен, колкото и всеки друг. Това предизвикателство се основаваше на същия принцип.
Алармата на телефона й звънна. Беше 14:59.
55
Джеймисън стоеше на вратата на стаята на Сара, подпрян с една ръка на касата. Беше тук само преди няколко часа. Спомняше си лилавите кадифени завеси, тапицирания с дамаска шезлонг в долния край на леглото, подреденото дървено бюро и нощните шкафчета, спретнатото голямо легло. Стаята, която виждаше сега, по нищо не приличаше на тази от спомените му.
— Така ли оставихте стаята? — попита полицай Хюсеин, която стоеше зад него.