Отново разгледа възможностите. „Сейнт Джордж“ бе наименуван на свети Йоан — един от учениците на Христос. Дали психопат би използвал религиозни символи? „Суверен“ говореше за царственост и независимост, а херцогът на Уелингтън беше военачалник. Можеше да е всеки от трите паркинга. Джеймисън отново си припомни съобщението. Прекрасната Сара ще се наслади отблизо на гледката. Какво ли се виждаше от покрива?
— Какво се вижда от покрива на всеки от тези паркинги? — попита той рецепционистките.
По-възрастната жена сведе поглед и се замисли.
— От „Сейнт Джордж“ се виждат най-скъпият квартал на града и университетът. Улица „Уелингтън“ излиза на околовръстния път, така че от тамошния паркинг вероятно се виждат всички бизнес сгради на брега на реката. Както вече казах обаче, не знам къде точно се намира той. А от паркинга на площад „Суверен“ се виждат този хотел и жп гарата.
— А релсите? — попита Блум по телефона.
— Гарата или релсите? — попита Джеймисън и тръгна, без да дочака отговора. Паркингът на площад „Суверен“ беше най-голям и вероятно най-висок, името му означаваше „независимост“, а от него се виждаше жп линията. Това беше достатъчно. Интуицията му подсказваше, че това е мястото.
— И двете! — извика рецепционистката, докато Джеймисън тичаше към вратата.
— Отивам на площад „Суверен“, Огъста. Тамошният паркинг е най-голям и вероятно най-висок. Защо го правят? Ако зад всичко това стои твоята Серафин, защо преследва хората, на които държа?
Блум въздъхна.
— Може би защото си човекът, на когото аз държа най-много.
— Какво? — отвърна Джеймисън. Той видя табелата „Кю Парк“ на ъгъла на булеварда и се затича.
— Ти си не само мой делови партньор, но и най-добрият ми приятел. Майка ми е в старчески дом, баща ми е мъртъв, нямам други роднини. Ако някой иска да нарани най-близките ми хора, ще посегне на теб.
— Чудесно. Сприятелявам се със загубенячка без приятели, а сега трябва да страдам.
Блум не отговори.
— Виж какво, те няма да хванат нито теб, нито мен без битка. Ще ти се обадя.
Джеймисън стигна до пешеходния вход на паркинга. Трябваше да представи билет. По дяволите. Той се затича към входа за автомобили. Една кола чакаше да влезе, а две други — да излязат. Когато автомобилът влезе в сградата, Джеймисън изтича до автомата за билети и натисна копчето. Билетът се печаташе отчайващо бавно. Когато най-сетне излезе от процепа, Маркъс се втурна към входа за пешеходци, вкара билета в автомата и хукна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.
На открития последен етаж видя десет коли, паркирани непосредствено пред него, други дванайсет в средата на паркинга и още няколко по-натам. Зад тях се виждаха градът и покривът на жп гарата. На този фон в самия край на паркинга стояха двама души с гръб към него, един зад друг, точно както той самият и Лана бяха стояли на железопътния мост.
Трябваше ли да се затича към тях? Или да се промъкне безшумно? Никой от двамата не се обърна към него. Докато Джеймисън обмисляше какво да прави, телефонът му звънна, което означаваше, че осемте минути са изтекли. Той изключи звука, но вече беше късно. Мъжът, който държеше Сара, се обърна и очите му срещнаха погледа на Маркъс.
Стюарт Роуз-Бътлър.
Той се усмихна.
Джеймисън се хвърли към тях. Нямаше друг избор.
Роуз-Бътлър се хвана за един стълб, който придържаше тясната тента, опасваща паркинга, и се покатери на ниската стена, с която той бе ограден. Издърпа Сара след себе си. Тя все още стоеше с гръб към Джеймисън. Маркъс очакваше да вика или да моли за милост, но тя не издаде звук. Той се възхити от смелостта й.
— Роуз-Бътлър! — извика Джеймисън. — Гаден психопат! Дойдох навреме. Пусни я.
Беше твърде далеч. Дори ако сграбчеше Сара, при тази скорост щеше да я бутне от стената. Роуз-Бътлър имаше предимство.