— Идвам, скъпа. Дръж се.
Той хукна към стълбището. Беше й казал да се държи. Разбира се, че щеше да се държи. После щеше да се смее на думите му. Не че той имаше нещо против.
Отвори вратата на стълбището на шестия етаж.
Видя люлеещото се въже, но не и Сара. Слезе един етаж по-надолу. Над ниската стена видя дланите й, стиснали въжето. Той се затича и сграбчи ръцете й.
— Падаш ли си по мен, Сара Някоя-си?
Тресеше се от вълнение. Толкова се радваше, че Сара е жива, че бе започнал да се държи истерично.
Тя вдигна поглед. Страните й бяха зачервени, петна от сълзи размазваха грима й.
— Да не би да съм подранил?
Той провери тежестта на въжето. Сара висеше под неудобен ъгъл. Нямаше да може да я издърпа.
— Ще те сваля от въжето, но трябва да ми помогнеш, разбираш ли?
Сара кимна. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели.
— Подай ми ръка. Можеш ли?
Тя бавно разтвори дясната си длан и хвана протегнатата му ръка.
— Можеш ли да стигнеш стената с крака?
Тя погледна към висящите си крака, после отново вдигна поглед към него и поклати глава.
— Държа те. Обезопасителният колан няма да позволи да паднеш. Тези откачалки са искали да те изплашат, но не и да те наранят. Довери ми се. Опри ходила в стената и тръгни към мен. Аз ще те издърпам.
— Маркъс…
В погледа й се четеше паника; изражението й казваше: Не мога да го направя.
— Чуй ме, Сара. Вдишай дълбоко няколко пъти.
Нищо не лекува паниката по-добре от голяма доза кислород.
— Сигурен съм, че като дете често си се катерила по стени. Сега не е по-различно. Погледни стената. Висока е не повече от три-четири стъпки. Ще ги броя с теб.
Сара повдигна левия си крак и опря ходилото си в стената.
— Отпусни се назад. Не се притеснявай. Държа те.
Той стисна ръката й.
Дясното й ходило се плъзна по стената и тя се отпусна назад. Джеймисън запъна лакътя си и я задържа.
— Виждаш ли, държа те. Всичко е наред. Опитай пак — каза той.
Този път Сара долепи дясното си ходило плътно до стената и бързо направи три крачки към него. Тялото й сключваше перфектен ъгъл с въжето. Щом левият й крак стигна горния край на стената, Джеймисън я издърпа. Тя падна върху него и той я спусна на земята. Сара обви ръце около шията му и го прегърна силно.
— Дай да свалим това — каза той, когато тя най-накрая го пусна.
Джеймисън разкопча колана на кръста и катарамите на ремъците около краката й. Обезопасителният колан падна на земята и Сара излезе от него. Джеймисън сложи ръце на раменете й и заговори тихо и спокойно:
— Сигурно си в шок. Просто поеми дълбоко въздух. Сега си в безопасност, Сара. Всичко свърши. Дишай дълбоко.
Тя последва съвета му.
— Добре ли си?
— Кои са тези хора?
— Психопати.
Очакваше Сара да изглежда шокирана, но тя просто втренчи безизразен поглед в него.
— Психопати? — повтори тя.
— Нямам предвид лудите серийни убийци, за които се говори в медиите…
— Само такива, които хвърлят хората от сгради.
— Да — каза Джеймисън. — Само тях.
— Той каза, че ако погледна към теб или кажа нещо, ще разкопчае въжето и ще ме хвърли наистина.
Това обясняваше тихата й смелост.
— Всичко е било игра на нерви.
— Но аз погледнах към теб и проговорих.
— Значи когато си паднала, си помислила, че е наистина? Съжалявам.
— Вината не беше твоя — отвърна тя.
— Не, но ако бях дошъл по-рано и най-вече ако бях стоял далеч от теб, както ме посъветва Огъста…
Сара направи крачка назад.
— Казала ти е да стоиш далеч от мен?
— Докато това приключи. Тя каза, че ще посегнат на хората, на които държа.
Сара го погледна изпитателно.
— Казал си й, че държиш на мен?
— Не беше нужно. Тя е много проницателна.
Сара го гледаше в очите и той усети как помежду им се породи възбуда, която почувства като електричество по върховете на пръстите си.
— Какво правите, по дяволите, идиоти такива? — прогърмя силен мъжки глас зад тях.
Джеймисън и Сара се обърнаха и видяха разгневен служител от паркинга да върви към тях. Беше едър мъж, наближаващ шейсетте, с впечатляващи мустаци.
— Не може да вършите глупости тук с тези въжета. Обадих се на полицията.
— Добре — каза Джеймисън. — Защото не бяхме ние. Мъжът погледна въжето и обезопасителния колан на земята до тях и повдигна вежди.
— Честна дума — каза Сара. — Не сме го направили ние. Други ни го причиниха.