— Съжалявам. Днес нямах възможност.
Блум дочу бебешки плач.
— Исках да говоря с вас за съобщението, което получих тази сутрин от Стюарт.
Блум изправи гръб и притисна телефона до ухото си.
— Какво пише той?
— Просто питаше за името на бебето.
— Можете ли да ми прочетете съобщението, Либи?
— „Как нарече детето ми?“ Само това.
Детето ми. Тези думи притесниха Блум. Психопатите са себични и имат прекомерно развито чувство за собственост.
— А вие какво отговорихте?
Възрастен мъж се настани срещу Блум. Беше облечен в кремав панталон, бледосиня риза и пуловер с цвят на корал, наметнат на раменете. Униформата на заможните пенсионери.
— Просто му написах, че ако иска да узнае, трябва да ми се обади. Но той не го стори. Няколко пъти звънях на номера, от който ми писа, но никой не вдигна. Не се включи гласова поща. Не знаех дали да му пиша отново.
Блум реши, че няма нужда изтощената млада майка да научава истината за Стюарт по телефона. Трябваше да й го каже лично.
— Какво ще кажете утре да се отбия и да го обсъдим?
Либи се съгласи и каза, че е най-добре да се срещнат предобед, между храненията на бебето. После затвори. Блум срещна погледа на възрастния мъж и му се усмихна. Той отмести поглед. Дали беше слушал разговора им? Тя погледна през прозореца към приближаващите се градски здания. Страхът се сви на топка в стомаха й и тази топка ставаше все по-голяма и тежка. Блум погледна възрастния мъж, който отново отмести поглед. Беше я обзела параноя. Това беше просто самотен мъж на възраст, който бе загледал млада жена във влака.
Или беше един от тях и му бе възложено да я следи.
Блум се наведе напред, протегна шия и огледа вратите в двата края на вагона. Зад нея имаше знак за тоалетна. Тя стана и отиде в предния вагон. Мина покрай тоалетната и седна с лице към вагона, от който беше дошла. Загледа се в телефона си, като държеше под око вратата. Възрастният мъж не се появи. Разбира се, че не.
Когато влакът пристигна в Лийдс, Блум остана седнала, докато всички останали пътници слязат. На перона жена в червен дъждобран се мъчеше да сложи пищящото си, ритащо дете в количката. Блум се изправи — трябваше да й предложи помощ — но докато вървеше към вратата, един мъж помогна на майката. Блум стоеше на вратата и гледаше. Беше възрастният господин. Той се усмихна топло на майката, после се наведе леко и се изплези на детето, което спря да рита за миг, така че майка му успя да промуши пухкавите му ръчички през ремъците и да закопчае катарамата. Зачервеното й лице беше потно. Тя се усмихна на мъжа; погледът й излъчваше облекчение, благодарност и леко смущение. Възрастният господин каза нещо, което я разсмя, и стисна леко ръката й. После се изправи и погледна право към Блум. Тя стоеше с безизразно лице и се опитваше да разтълкува поведението му. Той й се усмихваше, но погледът му беше празен. После й намигна.
Пулсът на Блум заби учестено, ушите й забучаха. Тя слезе от влака и когато вдигна поглед, мъжът беше изчезнал. Провери задната част на влака, но той не беше там. От Джеймисън я деляха не повече от пет минути, може би по-малко, ако побърза.
Когато се приближи към предната част на влака, машинистът слезе и затвори вратата след себе си. Беше млад мъж с бледа кожа и твърде много гел в косата. Той се усмихна на Блум, отмести поглед и за неин ужас, повдигна брадичка и отново се усмихна. Тя погледна отражението в прозореца на влака, за да види кой върви зад нея. Беше възрастният мъж. Явно отново се беше качил на влака и я беше изчакал да мине. Това обясняваше изчезването му. Блум не искаше да му доставя удоволствие или да му дава предимство, като покаже, че го подозира, затова вдигна глава и изправи рамене. Качи се на ескалатора. Пред нея стояха дребна азиатка и синът й.
Бяха толкова увлечени в разговор, че не чуха как Блум на няколко пъти каза „извинете“.
Тя сложи ръка на рамото на момчето и каза:
— Извинете, може ли да мина?
Но докато те я погледнат, извинят се и й направят място, така или иначе бяха стигнали до горния етаж. Блум потисна желанието си да побегне. Мъжът може би не беше зад нея; може би се бе забавил в началото на ескалатора или зад някое друго бавно семейство. Тя изтича покрай павилиона за закуски и кафене „Старбъкс“. Пред нея бяха турникетите на задния изход. Потърси билета си в левия джоб на палтото. Не беше там. Бръкна в другия джоб. Той също беше празен. Докато вървеше към турникетите, Блум отвори чантата си и извади портмонето си. Контрольорът стоеше от другата страна на турникета. На този изход нямаше други хора. Блум разрови касовите бележки в портмонето си, но билета го нямаше. Тя знаеше, че не е там. Дали не го беше оставила на седалката? Или го беше изпуснала? Обзе я паника, усети парене в гърлото.