— Господин Джеймисън, доктор Мендакс, аз съм главен инспектор Биърдсли.
Мъжът показа служебната си карта и отново я прибра в джоба на сакото си.
— Преди малко сте дали показания пред мои колеги на паркинга на площад „Суверен“. Споменали сте мъж на име Роуз-Бътлър. Издирвам господин Роуз-Бътлър във връзка със случай, по който работя. Можете ли да ми отделите минутка?
За миг Джеймисън изпита съмнение, но не можа да определи защо. Той и Сара действително бяха казали за Роуз-Бътлър на полицаите на паркинга.
— Седнете — каза Сара, която явно се радваше, че може да помогне.
— Може ли да го обсъдим в полицейското управление?
Инспекторът погледна първо Сара, после Джеймисън.
— Намира се на пет минути пеша оттук.
— Чакаме някого.
Джеймисън изпита леко съмнение.
— Не може ли да й пишеш да дойде там? — попита Сара.
— Вече трябваше да е тук.
Джеймисън стана, погледна през прозореца и отново огледа улицата. Четирима бизнесмени влязоха в бразилския ресторант на отсрещния ъгъл. В края на дока трима студенти, обути в тесни дънки и маратонки, отключваха велосипедите си от перилата. От Огъста нямаше и следа.
Джеймисън извади телефона си и й позвъни. Включи се гласова поща.
— Аз съм. Хвана ли влака в шестнайсет и петнайсет? Все още сме в „Лок“.
Той погледна към Сара. Тя беше облякла якето си и говореше с полицая.
— Ще отидем до полицейското управление, за да отговорим на няколко въпроса за Стюарт.
Сара беше готова на всичко, за да помогне за залавянето на извършителите; Маркъс не я винеше.
— Какъв е този случай, по който работите? — попита Джеймисън и отвори вратата на Сара и главен инспектор Биърдсли.
Биърдсли, каза си той, когато мъжът мина покрай него. Защо му звучеше познато?
— Ще ти разкажа всичко, когато стигнем, друже.
Друже. Мъжът имаше ливърпулски акцент.
Ами да. Главен инспектор Биърдсли беше ливърпулският полицай, който бе получил картичка за рождения си ден. Той беше един от тях.
— Сара?
Джеймисън протегна ръка към нея и тя се обърна, смутена от тона му.
— Върни се в бара.
Вътре поне имаше свидетели.
Биърдсли реагира бързо на думите на Маркъс, извади от джоба на сакото си електрошок „Тейзър“ и го насочи към Сара.
— Грамотен човек си, Джеймисън. Знаеш какво е това и какво ще се случи с малката ти приятелка, ако дръпна спусъка. Не искаш това, нали?
Устните на Биърдсли се усмихваха, но не и очите му.
— От друга страна, ако не възразяваш, ще ми бъде приятно да видя красивото й тяло да се гърчи на земята. Изборът е твой.
Джеймисън не можеше да обезоръжи мъжа, но би било лудост да отиде където и да било с този психопат.
— А ако мислиш да се правиш на герой, имай предвид, че ако тази прекрасна дама има слабо сърце, това нещо със сигурност ще я убие.
Джеймисън се опита да разтълкува погледа на Сара и да получи от нея разрешение да действа. Не можеха да се подчиняват на тези откачалки. Единствената възможност беше да отвърнат на удара. Погледът на Сара обаче беше празен.
И тогава Биърдсли каза нещо, което промени всичко.
— По-добре да тръгваме. Доктор Блум ни очаква.
65
Блум седеше на дървен стол. Китките и глезените й бяха вързани с въже. Ходилата й бяха долепени, ръцете й лежаха в скута. Срещу нея имаше два дървени стола с въжета, преметнати през облегалките им. В кръг около трите стола бяха подредени други шест, съвсем различни, с широки меки седалки, тапицирани с лилаво кадифе. Столовете бяха празни. Блум беше сама.
Стюарт и възрастният мъж я бяха довели в изоставен участък от тунелите под гарата в Лийдс. Не обелиха дума. Не отговориха на нито един от въпросите й. Взеха телефона й, вързаха я и излязоха. Някои от тунелите, които водеха към бизнес сградата „Гранари Уорф“, бяха превърнати в модерни барове и ресторанти, но този беше вътрешен и се използваше като паркинг. Стените и таванът му бяха от голи тухли, а на места циментовият под беше изкъртен и отдолу се виждаше калдъръмът. Мястото беше студено и миришеше на застояло. Вляво от Блум имаше шест големи прозореца с напукани стъкла, почернели вследствие на дългогодишно занемаряване. Залязващото слънце им придаваше цвят на горчица. Вдясно от Блум се намираше мястото, откъдето влизаха и излизаха колите. Към него водеше двойна дървена врата, боядисана в черно и залостена. Блум беше викала за помощ с надеждата, че някой минувач може да я чуе, но никой не се бе отзовал.
Вратата се отвори и Блум срещна погледа на Джеймисън. Гневът, изписан на лицето му, се превърна в загриженост, когато видя въжето, с което беше вързана за стола. Зад него пристъпваше жена с дълга руса коса — вероятно новата му приятелка Сара. Придружаваше ги мъж в сив костюм, а зад тях вървяха Стюарт, възрастният господин и дребна, пълничка мулатка. Денис.