Лана кимна.
— И накрая сме ние.
Сара посочи насядалите в кръг хора.
— Ние сме онези, от които нормалните хора трябва наистина да се страхуват, защото не просто живеем в тяхното общество, а го манипулираме. И го правим толкова умело, че те нямат представа какво вършим.
Лана си помисли за шефовете, за които беше работила и които бе манипулирала с лекота.
— Казахте, че съм изключителна и имам потенциал.
— Казах го, защото е така.
— Какъв потенциал? За какво?
— Веднъж доктор Блум ми каза, че няма нормални хора. Всеки е уникален. Според мен обаче има огромна разлика между хората, които се ръководят от емоционалната си привързаност, и онези, които разчитат на логиката и разума. Психопатите играят за победа, а няма по-голяма игра от живота. Ето защо имам едно последно предизвикателство за теб. Трябва да направиш избор.
Сара вдигна две метални кутии, които до този момент бяха стояли на пода до стола й. Всяка от тях беше с размер на калъф за очила; различаваха се само по номерата върху капаците. Сара ги протегна към Лана.
— Имаш дъщеря и приятели. Ако избереш кутия номер нула, ще те изпратим у дома с най-добри пожелания, за да продължиш да се криеш пред очите на всички.
Сара доближи глава до Лана.
— Ти обаче доказа, че си истински психопат, затова, ако избереш кутия номер едно, ще ти дадем възможност да живееш живота, който наистина заслужаваш. Единственото условие е, че никога няма да можеш да се върнеш у дома.
— Имате предвид да се присъединя към вас?
Истина ли беше това? Смятаха ли, че има потенциала да бъде една от тях — достатъчно властна, за да манипулира обществото зад кулисите?
— Направи своя избор, Лана. И всичко ще ти стане ясно.
И тя избра.
67
Джеймисън лежеше на пода, а дясната му буза бе притисната в студения цимент. Веднъж му бяха приложили електрошок в тайните служби, но двама други агенти го държаха за ръцете, за да го предпазят от неизбежното падане, което може да причини сериозни травми. Тогава той беше нервен, но знаеше, че е в безопасност. Насреща си имаше специалисти и процедурата щеше да трае не повече от десет секунди. Десет секунди, които му се сториха цяла вечност.
Този път Биърдсли задържа електрошока поне 30 секунди. Джеймисън почувства топлината на раните на скулата и лакътя си. Надяваше се да няма счупвания.
Физическата болка обаче бледнееше пред шока от измяната на Сара. Той знаеше, че някъде на този свят има поне три жени, които биха изпаднали във възторг при мисълта, че когато Маркъс Джеймисън най-сетне се е влюбил, обектът на чувствата му се е оказал илюзия — просто проекция на собственото му въображение. Той знаеше също така, че ужасният гняв, който изпитваше в момента, е само началото. После щеше да дойде депресията. Ако се измъкнеше жив оттук.
Над него нещо се раздвижи. Столове стържеха по пода, обувки тропаха по цимента. Джеймисън се съсредоточи върху тялото си, раздвижи мускулите на ходилата, глезените и краката си и тъй като всичко изглеждаше наред, повтори процедурата с ръцете и торса. Изгаряща болка като нож го преряза от десния лакът през бицепса чак до рамото. Той прехапа език и преброи до пет. Паренето отслабна. Вероятно лакътят му бе счупен. Джеймисън повдигна леко глава и отслаби натиска върху лицето си. Скулата го болеше, но лакътят му беше далеч по-зле.
Пред лицето му, в една пукнатина в пода, се криеше нещо блестящо. Беше малка сребърна висулка с формата на буквата Л. Беше паднала от колие. И то не от чие да е колие. Беше сигурен, че я е виждал на шията на Лана. Възможно ли беше? Сигурно имаше стотици подобни сребърни колиета, носени от стотици жени, всяка от които би могла да го изпусне тук. И все пак Джеймисън беше сигурен, че Лана е била в тази стая.
— Хайде, бебчо, събуди се.
Той видя краката на Серафин, обути в обувки на висок ток. Няколко часа по-рано тези крака се плъзгаха по бедрата му. Боже, колко му харесваше това. Отвращението отново го връхлетя. Серафин се наведе и той видя лицето й.
— Здравей, скъпи. Добре ли си?
Загрижеността в погледа й беше толкова автентична, че за част от секундата Джеймисън й повярва.