Серафин се закашля и пое дълбоко дъх. Гърдите й хриптяха.
— За да проговориш — довърши изречението Джеймисън.
Той погледна към Блум. Серафин имаше право. Партньорката му можеше да го предупреди, да го включи в играта, а решението й да не го прави едва не му струва живота.
— И това ако не е психопатно поведение.
Серафин погледна към Блум. С всяка изречена дума гласът й отслабваше.
— Можех да направя живота ти много по-добър.
— Животът ми си е хубав, благодаря.
Серафин кимна.
— Върви, Стюарт.
Мъжът тръгна към изхода, но Джеймисън му препречи пътя.
— Няма да стане, психар такъв.
Не беше сигурен, че ще успее да надвие Роуз-Бътлър със счупен лакът, но много му се искаше да опита.
68
Серафин стискаше седалката на стола и се поклащаше наляво-надясно. Течността в ампулата бе предназначена за венозни инжекции, но беше попаднала в мускулите й. Блум знаеше, че това ще забави действието й.
Стюарт се опита да заобиколи Джеймисън. Той препречи пътя му и го удари в корема. Стюарт падна на колене.
Блум си помисли за обаждането до заместник-директора Стив Баркър, което беше направила във влака. Предложението й да използват телефона на Стюарт като подслушвателно устройство беше изстрел в тъмното. Тя дори не бе сигурна, че Стюарт ще бъде там, но това беше единствената възможност. Знаеше, че има голяма вероятност да й вземат телефона, след като разкрие коя всъщност е Сара. Затова Баркър се съгласи екипът му да подслушва телефона на Стюарт. Ако в някакъв момент се уверяха, че Блум, Стюарт и Серафин са заедно, щяха да накарат Либи да изпрати следното съобщение: „Синът ти се казва Хари“. Блум щеше да знае, че от този момент нататък всичко се записва.
Ако Стюарт не беше прочел съобщението, ситуацията можеше да се развие по съвсем различен начин. Стив Баркър имаше своите съмнения относно плана на Блум, но трябваше да накарат Серафин да разкрие всичко. Тя се беше държала настрана от престъпленията, извършени от играчите. Трябваше да я накарат да признае, че тя е организаторът. Не че сега това имаше значение.
— Какво имаше в спринцовката? — попита Блум.
Серафин се олюля, но не каза нищо.
— Трябва да ми кажеш, Серафин. Лекарите трябва да знаят.
Мъжки глас извън помещението обяви присъствието на въоръжени сили.
— Никой не е въоръжен! — изкрещя Джеймисън.
— И имаме нужда от линейка! — извика Блум.
Вратата се отвори и двама полицаи влязоха с вдигнати оръжия. Огледаха помещението и видяха Стюарт да стои на четири крака до Джеймисън, а Серафин да седи в полусъзнание на стола срещу Блум. Полицаите свалиха оръжията и повикаха линейка по радиостанцията.
Блум клекна пред Серафин. Искаше я жива. Искаше повече информация за групата, която Серафин бе основала. Трябваше да знаят какво следва.
— Какво имаше в спринцовката, Серафин?
Серафин бавно затвори и отвори очи. После, миг преди да изгуби съзнание, промълви:
— Няма значение.
Блум и Джеймисън стояха един до друг и гледаха как парамедиците свързват Серафин към мониторите в линейката.
— Защо не ме предупреди? — попита той, когато линейката тръгна.
— Нямаше да ми повярваш. Ако ти бях писала или ти се бях обадила, за да ти съобщя, че Сара всъщност е Серафин, щеше да кажеш, че говоря глупости или, което би било още по-лошо, щеше да споделиш с нея. Не можех да поема този риск.
— Можеше да умра.
— Нямаше да позволя това да се случи.
— Отървах се на косъм.
— Маркъс?
Блум сложи длан на рамото му, като внимаваше да не засегне ранената му ръка.
— Нямах избор. Съжалявам. Всъщност идеята беше твоя. Играта на Романова. Накарай ги да мислят, че печелят, за да ги разпиташ.
Джеймисън я погледна.
— Тя може би е права. Мисля, че нещо не ти е наред.
Той тръгна по улицата, после сви зад ъгъла и се изгуби от погледа й.
69
Слънцето светеше ярко, когато Блум прекоси площад „Ръсел“. Беше посетила Либи Гудман и после веднага бе отпътувала за Лондон; нямаше търпение да се върне към нормалното си работно ежедневие. То обаче вече не беше нормално. Не и без Джеймисън, който бе отказал да се върне. Тя разбираше гнева му, но бяха минали три седмици. Тази сутрин най-сетне беше вдигнал телефона и бе казал просто:
— Спри да ми звъниш, Огъста.
След което беше затворил, преди тя да успее да каже каквото и да било.
Клеър я бе посъветвала да му даде време. Беше сигурна, че в крайна сметка ще се върне. Каза, че през последните пет години брат й е бил по-щастлив от всякога.