— Прочетох книгата и разбрах как си живяла. Никога повече няма да се довериш на друг човек, но и кой може да те вини за това? Брат ти…
— Не говори за него, ти…
— Майки е бил единственият човек, когото си обичала, а майка ти ти го е отнела. Тя е издевателствала над вас, изоставяла ви е, докато в един момент той не е издържал. И въпреки това ти продължаваш да й се обаждаш всеки месец, нали, Кими?
Алекс се наслаждаваше на триумфа: чувстваше го с всяка фибра на тялото си. Миналото беше наранило Ким толкова тежко, че всяко връщане към онези спомени можеше да я пречупи окончателно.
— Омразата ти към нея ви държи заедно. Всяко твое постижение, всяка твоя победа е среден пръст за нея. Дори не се питаш защо тя е сторила всички онези неща. Не можеш да си позволиш този въпрос. Зададеш ли си го, може да се окажеш принудена да й простиш. Така че за теб тя трябва да си остане чисто въплъщение на злото, нали?
— Нищо не знаеш за…
— Знам, че майка ти проявява агресия точно преди всяко събиране на комисията, която трябва да прецени дали да я освободи от болницата. Точно така, Кими, майка ти сама се държи затворена. Заради теб. Това е единственият подарък, който може да направи на дъщеря си. Е, как се връзва това с образа, който си си изградила за нея?
Черните очи на Ким не отговориха нищо. Нито трепване, нито мигване дори.
Силно вълнение обзе Алекс: ударите й попадаха в целта. От първия до последния.
— В книгата си журналистът е описал синините и вечните посещения в болницата. Халюциниращата ти майка е била убедена, че Майки е въплъщение на дявола и тя непрекъснато е правела опити да го убие. А ти е трябвало непрекъснато да бъдеш нащрек, за да й попречиш. Да го опазиш жив.
Алекс се усмихна. Постепенно всякакво чувство изчезна от черните очи на инспекторката. Ким се връщаше в миналото, а Алекс с удоволствие я водеше все по-навътре.
— И въпреки това накрая не си можела да сториш нищо, освен да го гледаш как си отива. Лежала си до него, имала си само няколко бисквити и малко кока-кола. Разделила си ги на дажби; хранила си Майки, а ти си гладувала, но и това не помогнало, права ли съм? Казала си му, че всичко ще бъде наред, че някой ще дойде, но никой не дошъл, нали? И ти си лежала при него, прегръщала си го, докато той е престанал да се бори за живота си. Колко дълго лежа до мъртвото му тяло, преди да дойде помощта, Ким?
Алекс очакваше противничката й да започне да се съпротивлява, но Ким не помръдна. Невиждащият й поглед се взираше някъде зад Алекс. Алекс разбра, че я е пречупила. Беше свирила на струните на слабостите й като на цигулка. Ким лежеше притихнала: никакво движение, никакво чувство. Алекс я беше отвела в миналото, беше я оставила там и се надяваше инспекторката никога да не успее да се върне.
Ким Стоун никога вече нямаше да бъде същата.
Седемдесет и три
Ким не сваляше очи от уличната лампа, докато показалецът й продължаваше движението си.
Само… още… малко… готово. Беше разкопчала безопасната игла от бинта на ръката си.
Погледът й се фокусира отново и тя се усмихна.
— Само толкова ли можеш, докторе?
Наслади се само за секунда на объркването, изписано на лицето на Алекс, а след това рязко замахна с бинтованата ръка.
Дланта й плесна Алекс по шията. Ким усети как иглата влезе под кожата и натисна — вкара я възможно най-дълбоко.
Алекс изкрещя от болка и се опита да се отпусне настрани, но Ким впи пръсти в шията й и се измъкна изпод тялото й.
Надигна се до седнало положение, повличайки Алекс със себе си. Ръката на терапевтката дращеше по пръстите на Ким, но инспекторката не я пускаше.
После се изправи на крака, като вдигна Алекс пред себе си и се взря в изпълнения й със страх поглед.
— Очаквах много повече от теб, Алекс.
Алекс отново се опита да махне ръката с иглата от шията си.
— Но искам да бъдеш изправена, когато направя това.
Ким замахна силно с лявата си ръка и с всички сили удари Алекс право в лицето.
Ударът запрати терапевтката назад, а дясната ръка на Ким отскочи и измъкна иглата от шията й.
Инспекторката залитна напред и се надвеси над Алекс.
Периферното й зрение долови движение от лявата й страна. Някой тичаше към нея.
— Ким… Ким… Какво става, мамка му…?
Дейвид се закова на място пред неподвижната фигура на земята.
Коленете на Ким се подгънаха от изтощение и Дейвид я подхвана, преди да падне.
Инспекторката поклати глава.
— Иди да помогнеш на Дъги, на стълбата към канала е.
Дейвид й хвърли един последен поглед, а после тръгна към мястото, което тя му посочи.