Брайън Хейг
Игри за милиарди
На Лиса, Брайън, Пат, Дони, Ани
1
Абдула се раздвижи и промуши по-навътре в тъмната мръсна дренажна шахта. Денят беше горещ, почти непоносим, макар че тук долу беше малко по-добре. Той пое дълбоко въздух, наостри уши и се заслуша съсредоточено, за да чуе шума от мощните машини.
Хади, най-добрият му приятел от дванайсет години, а понастоящем партньор в престъплението, се беше скрил в стая на третия етаж на голямата сграда, изоставена още по време на бомбардировките. От поколения тя принадлежеше на клана Фадити — частен анклав, заобиколен от разкошни градини, за които се грижеха половин дузина работници.
Фадити бяха по-богати от всички останали. И рядко пропускаха възможност да ти го покажат. Големи, скъпи вносни коли, специални учители за безумно разглезените им деца. Всяко лято заминаваха на дълги луксозни почивки из хладните хълмове на Ливан.
Хади беше стигал най-много до съседното селце, на три километра в южна посока — мизерно, потънало в мръсотия място, което напомняше на неговата собствена жалка купчина прахоляк и бетон, сред която живееше.
Според местния фолклор Фадити избягали от къщата си по време на американско въздушно нападение и били ударени съвсем слепешката от американска бомба. Пряко попадение. Ей така — бам! Пулверизирала ги на прах. И най-богатото семейство в града се превърнало в противно петно върху улицата.
В продължение на два дни голямата сграда била център на бурно веселие, при което мебелите, дрехите, кабелите слънчевите батерии от задния двор, дори прозорците били изкъртени и отнесени от развеселените съседи.
Аллах наистина има жестока, но справедлива страна. Абдула и Хади бяха репетирали номера си предния ден, преди вниманието им да се насочи към играта на футбол на три пресечки от там. Цял следобед подритваха топката, подарена на момчетата от квартала от един от американските нашественици, едър мъж с тъмни очила, изгорял от слънцето, с широка, фалшива усмивка. Топката имаше странна форма. Скоро се оказа и безполезна — като че ли някой я беше хванал в двата края и я беше дръпнал толкова силно, че не беше успяла да върне кръглата си форма. При всяко ритане политаше в най-неочаквана посока, подскачаше, търкаляше се, пързаляше се в прахта. Каква гадост!
Американци! Кое ги караше да си мислят, че могат да завладеят и управляват тази страна, след като не можеха да направят една свястна футболна топка?
Абдула опипа внимателно устройството в дясната си ръка — спусък, както го нарече мъжът, който го беше осигурил. Обаче не приличаше на спусък на оръжие. Абдула беше виждал доста такива, както се похвали на мъжа, а това тук определено не беше спусък. Онзи се ядоса, заби гадния си пръст в корема му и му напомни кой дава парите. Щяло да се казва както той искал. Е, каквото и да беше това нещо, пасваше идеално в малката длан на Абдула. То по никакъв начин не беше свързано с голямата бомба, мушната в контейнера за боклук от другата страна на улицата. Никакви жици, никакви детонатори — нищо. Мъжът обаче се закле, че и най-лекото натискане ще предизвика кошмарна експлозия.
А после, предупреди го намръщено той, Абдула трябваше да хвърли спусъка и да бяга от там колкото го държат дебелите крака.
Мъжът, който говореше тези работи, Мустафа, беше пословичен неудачник, който беше влизал и излизал от затворите на Саддам смущаващо често. Беше опитвал фалшифициране, подкупи, грабежи, малко търговия с наркотици и се бе провалял с гръм и трясък във всичко.
Последният жалък опит на Мустафа да извърши престъпление беше обир на местен магазин, който бе приключил зле и все още разсмиваше старците в кварталното кафене. Продавачът прескочил тезгяха, измъкнал с лекота ножа от ръката на Мустафа и го забил в бедрото му. Мустафа изревал, от крака му рукнала кръв, опитал какво ли не, за да се измъкне. Продавачът седнал на гърба му и го удрял по главата, докато дойде полицията.
Предвид всичките му минали криминални деяния Мустафа получи двайсет дълги години в „Абу Граиб“, определено най-кошмарната дупка от многото затвори на Саддам. Малцина издържаха там и десет години, а Мустафа, който беше дребен и определено несимпатичен, изглежда, имаше малки шансове да оцелее. Селото въздъхна облекчено и реши, че повече няма да го види.
Аллах обаче с безкрайната си мъдрост явно беше приготвил други пътища за дребния бандит. Само шест месеца по-късно, през трудните, напрегнати седмици непосредствено преди американската инвазия, Мустафа се намери изхвърлен отново на улицата заедно с останалите мошеници, сводници и похитители — като подарък от Саддам за американците.