Четири милиарда само през първите дванайсет месеца. Четири милиарда! Защо този човек не бе споменал това в самото начало?
— Джак, седни и остани още малко, моля те — каза Бланк, обзет от внезапна обич към Джак Уайли. — Имаме да обсъждаме още много неща. — Той се опита да се усмихне, макар и пресилено. — Моля те, Джак.
Джак погледна часовника си.
— Полетът ми е след трийсет минути. В три имам среща във фирма в Ню Йорк. В пет трябва да съм в Пенсилвания на друга среща. Съжалявам, момчета. Денят ми е много натоварен.
— Тези срещи не са за този полимер, нали? — попита Голайтли и изведнъж му призля. Ако сделката пропаднеше, ако се окажеше, че става дума за половината от онова, което спомена Джак Уайли, и ако някоя друга фирма сключеше сделката, той можеше направо да скочи през прозореца.
Ако, ако, ако — три големи „ако“. И едно гадно чувство му подсказваше, че „ако“ ще се превърне в „когато“. Поне нямаше да е самотен полет — Бланк щеше да се приземи на паркинга точно до него.
— Опитах се да те предупредя, Брайън — каза Джак. — Три пъти. Издъни се. Това не е празен блъф, трябваше да ме слушаш.
— Не прави това, Джак. Не е лично. Тук правим бизнес.
— Именно. Бизнес. — Джак вече беше взел куфарчето си и стоеше до вратата. Обърна се с гръб към тях и добави: — Ще чуя какво предлагат другите фирми. Тогава може би ще се върна при вас.
С този думи той излезе през вратата и изчезна.
И така човекът с петнайсетте милиарда долара се изпари.
Тримата се свиха на местата си в продължение на един ужасяващ миг. Съгласието дойде бързо и единодушно. Няколко трескави, потни ръкостискания и сделката беше сключена.
„Издъни се“ — каза Джак. И беше прав.
Единствената им надежда беше да скрият катастрофата от големите момчета на горния етаж.
Заклеха се тържествено да отнесат тайната в гроба си.
4
Наличието на система за подслушване беше известно само на шепа от най-големите шефове на Капитол Груп. Освен тях малкият екип от дискретни слушатели следяха от сутерена какво се случва, пресяваха ценното от безполезното и сигнализираха за всичко тревожно или заслужаващо внимание на големите шефове горе.
Само момчетата от отдела по изкупуванията бяха обект на подслушване и само техните заседателни зали бяха оборудвани за целта. Преди време обмисляха да разширят операцията и да подслушват телефоните, да сложат микрофони по бюрата, дори в тоалетните. Да прокарат жици и бръмбари, както в Белия дом по времето на Никсън. Но нямаше как. Изоставиха опасната идея почти веднага. Разходите за подслушване щяха да нараснат шесткратно. А и вероятността цялата работа да бъде разкрита се увеличаваше сериозно. Защо да рискуват?
И бездруго истинското действие се развиваше в заседателните зали.
Големите шефове на компанията смятаха, че системата за подслушване е необходима предпазна мярка. Поне в началото. През годините някои от служителите в отдела по изкупуванията бяха хващани най-безскрупулно да уреждат „странични“ сделки или да ангажират Капитол Груп с неща, които нямаха нищо общо дори според най-либералните стандарти със законността.
Може би повече от всички други фирми в света Капитол Груп трябваше да защитава репутацията си независимо от цената.
С времето системата за подслушване получи чудесни нови приложения. Шефът и няколко избрани директори често я използваха, за да решат кой от амбициозните главорези в отдела да остане и на кого да покажат вратата. Всъщност доставяше им удоволствие да слушат как момчетата се карат и нахъсват, как увеличават натиска и тръгват да пият кръв. Все едно имаха специални ложи, от които да следят най-печелившата игра в града.
Персоналът работеше в претрупано помещение в сутерена, оборудвано с камери за наблюдение и висококачествена записваща техника. Влизаха и си отиваха през служебния вход на гърба на сградата. Бяха с изпоцапани гащеризони, носеха кофи и парцали и снобите от горните етажи ги игнорираха с ледено презрение.
Изпълнителният директор Мич Уолтърс беше качил крака на бюрото си. Големите му ръце стискаха подлакътниците, докато той извиваше врат напред и напрягаше слух, за да долови всяка дума, всеки нюанс. Веднага щом чу заплашителното сбогуване на Уайли и вратата се затвори зад гърба му, Уолтърс натисна бутона.
Шумът престана.
— Идиоти! Подцениха го. По-умен е от тях. Много по-умен — каза той гласно, за да чуе по-възрастният мъж в стаята.
Даниъл Белуедър кимна уморено.
— Не можеш да не се възхитиш.