Джаксън нямаше представа.
— Продължавай.
— Преди малко повече от две години Бил водел военен конвой през иракско село. Оставали му по-малко от две седмици, преди да се прибере у дома при Джанет и момичетата. Бил на хъмви — модел, който все още не бил оборудван с допълнителна броня за по-добра защита. Батальонът му по график трябвало да получи нови машини осем месеца преди това, но фирмата, която се занимавала с преоборудването, непрекъснато изоставала с графика. Войниците непрекъснато се оплаквали, но никой не им обръщал внимание. По програмата за преоборудване работели по-малко хора, отколкото били нужни, служителите били невероятно мързеливи, а ръководството — ужасно некомпетентно. Единственото, което фирмата правела навреме, било да представя сметките си на Пентагона, които били раздути с извънреден труд, заплащане за несъществуващи работници и други завишени разходи. Искаш ли да отгатнеш името на тази фирма?
— Значи това е лична вендета? — попита Джаксън разочаровано.
— Бил Форест умрял по ужасен начин, Джаксън. Взривът го изхвърлил от седалката. Паднал на прашната улица с откъснати крака и отворен корем. Кръвта му изтекла за няколко минути. Две седмици преди да се прибере у дома, умрял в страшни мъки, стиснал в ръка снимката на Джанет и момичетата.
— Колко тъжно — отбеляза Джаксън, все едно казваше „майната ти“.
— Прекарах месеца след погребението на Бил с Джанет и децата. Плачеха през цялото време. На самото погребение Джанет припадна. Имаш ли представа колко е ужасно да загубиш съпруг и баща, който лесно би могъл да бъде спасен от няколко сантиметра броня?
— Колко благородно говориш, Дженсън. Гади ми се от вас двамата. Интересуват ви единствено парите, нали? Награда от един милиард! Най-големият джакпот досега.
— Ето ти изненада, Джаксън. Тези пари отиват във фондация, която с Джак основахме тази седмица. Нарича се фондация „Бил Форест“. Парите ще се използват за отпускане на стипендии за колеж за съпруги и деца на военни, загубили живота си в тази война.
— Значи затова избрахте нас?
— Виждаш ли, известно време не бях на себе си. Напуснах фирмата и отидох в СКР, защото исках да хвана злоупотребите ви. Все едно ми беше как или колко време ще отнеме. Исках да ви подгоня един по един. Щях да ви дебна за най-малката грешка. Щях да тормозя отдела по придобиванията, да преровя цялата документация, да хвана и най-малкото нарушение. Всяко надписване на разход, измама, мошеничество. Бях сигурна, че ще ми дадете предостатъчно основания, и смятах да реагирам на всяко едно от тях. Наричах го „смърт от хиляда удара“.
— И защо не го направи?
— Идеята беше на Джак. Вместо да си губя времето с дребни нарушения, да направя голям удар. Решихме да изпробваме алчността ви. Във всеки един момент имахте избор. Предложихме ви сделка, каквато би приел само мошеник. Можехте да спрете във всеки един момент, да премислите, да постъпите правилно. Не ни разочаровахте, Джаксън. Напротив, надминахте всичките ни очаквания.
— И „Арван Кемикълс“ е била примамката.
— Горкият Пери. Чакаше го почти сигурен фалит, но не беше особено доволен от сделката. Достоен човек. Почти насила го въвлякохме в нея. И не промени мнението си, докато Уолтърс не го посети.
Джаксън я погледна и каза:
— Коректната юридическа терминология е „конспирация и измама“. Когато стигнем до съд, ще го докажа и ще ти го изкарам през носа, Дженсън.
— Глупости! Всеки първокурсник по право ще ти каже, че нямаш никакъв шанс с доказателствата, с които разполагаш.
Джаксън беше прекалено хладнокръвен и прекалено свикнал да заплашва, за да се притесни от подобна заплаха. Погледна Джак.
— Цялото дело се крепи на твоите рамене. На записите и показанията ти. Ти си единственият реален свидетел на обвинението.
— Старая се.
— Много скоро ще видиш на какво съм способен и аз, Уайли. Ще те унищожа в залата.
— С помощта на Едит Уорбингър ли? — попита Джак.
— Да, защото си крадец и убиец. Ще почакам, Уайли. Ще потърпя, докато не влезем в някоя уютна съдебна зала, със съдия и дванайсет чувствителни съдебни заседатели. Ще дам показанията си и ще призова стария ти приятел Уолърман. После ще извикам самия теб и ще те влача в калта колкото си искам.
Известно време Джак не каза нищо. Като че ли се чудеше откъде да започне. Мълча толкова дълго, че Джаксън реши, че е изпаднал в кома.