— Прочетох първите десет глави по пътя до тук — съобщи Бил и тупна книгата. — Тами Албърт, хубавото момиче от снимката на корицата. Ходил си с нея в Принстън, нали?
Джак запази самообладание.
— Как е книгата? Харесали ти?
— Честно ли? — Бил не забави отговора. — Ужасна. Искам да кажа, жалка е, наистина. Жените сериозно ли четат такива сълзливи боклуци?
— Тами може да купи и продаде и двама ни. Продала е повече от четирийсет милиона екземпляра.
— Сериозно?
Джак се усмихна.
— В колежа мечтаеше да напише големия американски роман. Явно е променила решението си. — Джак замълча за момент. — За какво е всичко това, мистър Фийст?
— Наричай ме Бил. Тази вечер няма да говорим за бизнес. Тук съм, за да изкупя грешката от тази сутрин.
— Няма да е лесно.
— Не съм си и помислял подобно нещо.
— Е, тогава покажи най-доброто, на което си способен.
Голямата лимузина се промуши през оределия трафик от пиковия час и полетя към летището. Фийст обработваше Джак като професионалист — брътвежите, шегите и скочът не секваха нито за миг. След десет минути Джак стана „Джак, момчето ми“. След двайсет ръката го заболя от стискане и масажиране.
Най-доброто, на което Бил беше способен, се оказа един Боинг 747 на летище „Титърбъро“, зареден с гориво и готов за полет. Наоколо имаше цяла армада корпоративни и частни самолети, сборище от лиъри, гълфстрийми и ембриъри. До 747 всички изглеждаха евтини като военновъздушните сили на страна от Третия свят. Отстрани на машината с големи златни букви беше написано „Капитол Груп“, за да знаят всички на кого точно да завиждат.
Бил изтича нагоре по стълбата и затанцува из просторния салон, като че ли самолетът беше негов. Вътре имаше само осем места, голяма конферентна маса, гигантски плосък телевизионен екран, два компютъра и лъскав бар от дъбово дърво. Самолетът беше проектиран да побира стотици пътници, но този тук беше изкормен и натъпкан с достатъчно лукс, за да удовлетвори прищевките на осем души.
— Често се използва за презокеански полети — обясни Бил, като че ли някой искаше това от него. — Ние, в Капитол Груп, се грижим за хората.
Като спомена грижите за хората, той посочи две изумителни млади жени — брюнетка и блондинка, седнали на две от местата.
— Джак, това са Ева и Елинор — представи ги Бил и махна с ръка.
Невъзможно беше да се каже коя беше по-привлекателна. Стройни, с голи рамене, и двете бяха убийствени. С невероятно дълги крака, високи скули, сини очи. Щеше да е чудо, ако тежаха повече от сто килограма заедно. Роклята на Елинор беше без гръб, а на Ева — почти без предна част.
Брюнетката Ева стана грациозно от стола си и се приближи до Джак с протегната ръка и ослепителна усмивка — свидетелство за изключително талантлив стоматолог.
— Мисля, че ти и аз тази вечер ще сме заедно. Нали не възразяваш?
Преди Джак да успее да си направи погрешен извод, Бил обясни:
— Партито, на което отиваме, е за двойки. Ева е счетоводител в Капитол Груп, ако можеш да повярваш.
Джак не повярва — самата мисъл такива крака да се похабяват в пресмятане на числа звучеше глупаво. Все пак той кимна и каза:
— Не възразявам, ни най-малко.
И как би могъл?
Ева се престори на успокоена, като че ли имаше и минимален шанс Джак да остане разочарован.
В момента, в който седнаха на местата си, самолетът се плъзна гладко по пистата, издигна се и набра височина. Изневиделица се появи усмихната млада жена в синя униформа. Носеше поднос с четири чаши шампанско и голяма сребърна купа с черен хайвер. Бил намигна на Джак.
— Наистина държим да се извиним за тази сутрин.
Джак пръв отпи глътка от чашата си. Нямаше етикет, но по изобилието енергични мехурчета можеше да се съди, че става въпрос за над сто долара за чаша. После гребна с крекер от хайвера и вдъхна аромата. Хайверът беше толкова пресен, че се пукаше шумно, докато го дъвчеше.
Ева протегна ръка към купата през Джак.
— Казаха ми, че си играл лакрос в колежа — каза тя, за да завърже разговор.
Джак кимна.
— И аз. Харвард, хиляда деветстотин деветдесет и девета година.