Както и Флойд, четирима бяха с униформи, натежали от ленти и знаци за заслуги, с много нашивки за прослужено време по ръкавите. Други двама бяха в цивилни костюми, подходящи за бивши военни, като Джак.
Ръкуваха се с всички, но не говореха много. После заедно влязоха в гробището и отидоха до един гроб, където се беше усамотила Селма Гейтър, за да остане насаме с мислите си за покойния си съпруг Томас Гейтър, бивш сержант и другар на мъжете от групата.
Ритуалът се повтаряше веднъж на четири години. Идваха на гроба на Томас, за да отдадат почит на загиналия си приятел. Флойд застана зад надгробния камък и успя да промърмори няколко думи, после се разплака. Едва успя да добави почти неразбираемо „амин“. С Том бяха постъпили в армията заедно — двама здравеняци, странични нападатели от училищния отбор по футбол, които търсеха нов живот. Бяха расли в един квартал, заедно бяха вършили глупости като тийнейджъри, едва бяха дочакали да завършат училище и да постъпят в армията.
Всички стояха смълчани, потънали в спомени, които избледняваха с всяка изминала година, но никой не искаше да го признае. Двама от присъстващите дължаха живота си на Том и сега плачеха тихо, без да се срамуват.
Най-накрая Джак поведе групата към колите. Изминаха десет километра в колона до „Търбуха“ — отдалечено крайпътно заведение, което някак си се бе превърнало в част от ритуала. „Търбуха“ не беше нещо повече от барака — няколко опърпани сепарета и очукани маси, покрити с линолеум. Бяха се обадили предварително, така че ги чакаха четири съединени маси. Освен Джак, който беше син на военен, останалите мъже произхождаха от бедни семейства и тук се чувстваха в свои води.
Джак седна на едната крайна маса, а Селма — на другата. Тя също беше отраснала с Том. Беше дърпал и нейните плитки в детската градина. Беше флиртувала с него безсрамно и неуморно още от началното училище, двамата излизаха заедно в средното училище и се разделиха, когато Том постъпи в армията.
Селма имаше солидни корени в Алънтаун — семейството й се беше заселило там преди сто години. Родът й беше много плодовит, защото едва ли имаше квартал в града, в който да не живееше неин роднина. Тя не искаше да напуска близките и приятелите си, за да заживее чергарския живот на военна съпруга. Вечерта, преди Том да замине за лагера за начално обучение, се скараха лошо. Тази първа битка в живота им трябваше да е и последна, тържествено се заклеха двамата, след като кавгата приключи. Раздялата обаче продължи само три дни, след което Селма се качи на влака за Джорджия и двамата се ожениха с тържествени клетви в първия ден, след като Том завърши началното обучение.
Селма беше едра чернокожа жена, с голямо сърце и много независима. Беше ясно, че Том ще е единственият мъж в живота й. Имаха две чудесни деца, Джереми и Лиса, а отглеждането им запълваше самотата на майка им.
Сервираха огромна закуска — десет плата с какво ли не, включително мазен бекон и още по-мазна царевична каша, както и различни местни специалитети. „Търбуха“ не беше място за здравословно хранене.
Разговорите бяха непринудени и приятелски — кой се е оженил, кой се е развел, на кого са се родили деца и така нататък. Пътищата на онези, които бяха напуснали армията, се бяха разделили, а другите продължаваха да се борят с лишенията на военния живот и да пътуват от мисия на мисия. Обаче всички бяха воювали заедно. Бяха се сражавали заедно, бяха проливали кръв заедно, можеха и да умрат заедно. Тази връзка бе доста по-силна от студентските братства и продължаваше цял живот.
— Спомняш ли си деня, в който се случи? — попита накрая Флойд, отпи от кафето си и се вторачи в Джак. Беше време да започват. Масата беше скрита под празните чинии. Намръщена сервитьорка ги наблюдаваше от ъгъла, но не се зае да ги отсервира.
— Мога ли да забравя? — отвърна Джак и погледна към Селма, която мълчаливо кимна. Облегна се на стола си, взе кафето си в ръка и се приготви за разговора.
Клит Робинс, през два стола, промърмори:
— Ще ви кажа какво си спомням най-добре. Имаше пясъчна буря, невиждана дотогава или след това. Пълнеше очите, ушите, носа, не се виждаше и на метър.
— Да — включи се Уили Мортън, — на третия ден от войната. Предния ден беше голямото сражение, на пясъчната дюна, помните ли? Още не ми се вярва, че всички оцеляхме след него.
Останалите кимнаха. Да, помнеха.