Не улучи дупката, макар че беше лесна, на метър и малко, изруга и извади телефона от калъфа на колана си.
— Какво? — изрева той, сякаш искаше да удуши обаждащия се.
Коленете му омекнаха, когато Алис, след като му се извини, че нарушава концентрацията му, спомена кой го търси. Предшественицата й беше уволнена само седмица преди това. Самата тя бе разведена, с голяма ипотека и три деца и стъпваше сякаш по яйчени черупки, за да избегне съдбата й. Хазартните типове в офиса се обзалагаха, че ще издържи две седмици. Най-много три.
— Свържи ме веднага! — изръмжа Уолтърс.
След миг чу вълшебните думи:
— Мистър Уолтърс, предполагам, че сте чули за мен. — Тонът на Джак беше приятелски.
Уолтърс се усмихна.
— Разбира се, Джак. Ужасно съжалявам за глупавата среща с Ед Бланк. Какъв тъпак!
— Надявах се да се срещнем.
— С удоволствие. Кажи кога.
— Довечера.
— Довечера?
— Да. Боя се, че графикът ми е пълен.
— Аха, да, и моят график е доста натоварен — отвърна Уолтърс троснато. Идеята, че този нагъл нахалник може да е по-зает от него, беше смешна. Той обаче бързо се овладя и с тон, който беше една идея по-добронамерен, попита: — Защо не утре? Ще кажа на секретарката да освободи час.
— Кажи й да не си прави труда.
— Какво значи това?
— Знаеш какво означава. Довиждане… мистър…
— Не… чакай! — Уолтърс почти изпищя. Адмиралите и помощник-министъра тактично се отдалечиха.
Уайли не отговори. Нито звук, дори въздишка. Поне не беше затворил.
— Слушай — продължи Уолтърс, като се опитваше да не звучи отчаян и объркан, — може би ще успея и довечера.
— Може би?
— Добре, ще успея. Колко часа?
— Няма да се освободя преди девет.
— Окей, тогава в девет.
— И доведи някои от директорите, Уолтърс. Нещата се развиват бързо. Искам да съм сигурен, че имат право да поемат ангажименти от името на фирмата, в случай че сключим сделка.
Уолтърс силно се изкушаваше да му каже да върви по дяволите. За кого се мислеше този тип, че го командваше, сякаш беше някакъв сополив младши мениджър? Овладя нервите си и после попита:
— Разбира се. Къде?
— В града съм. Нека бъде във вашия офис.
Уолтърс искаше да добави нещо, но линията неочаквано прекъсна. Единият от адмиралите вкара от десет метра.
— Добър удар, моряко — извика Уолтърс през рамо. — Съжалявам, момчета, трябва да тръгвам. Довършете без мен.
Изтича до сградата на клуба и нареди по телефона на Алис, временната му секретарка, да осигури за вечерта шампанско и сандвичи и да се свърже с трима от директорите. Да им каже да дойдат на всяка цена.
И също, че човекът с петнайсетте милиарда се е върнал.
Дан Белуедър чакаше Джак лично във фоайето на партера, когато той пристигна с малко черно куфарче в ръка. Белуедър стисна ръката му ентусиазирано, преведе го през охраната и го качи с асансьора на десетия етаж, където се намираха просторните офиси на висшето ръководство.
— Радваме се, че се върна — осведоми той Джак, докато се качваха.
— Още не може да се каже, че съм се върнал, господин Министър — отговори Джак учтиво, но с неразгадаемо лице.
Белуедър се усмихна любезно. О, да, момче, определено си се върнал. След малко добави:
— Разбрах, че си син на военен?
— Израснах в различни военни бази. Забавен живот.
Белуедър би могъл да изреди по памет многото места, на които Джак е живял.
— И си бил в армията — добави той. — Баща ти е останал цял живот. Ти защо напусна?
— Войната свърши. Изпълних ролята си, настана време да се порадвам на мира.
— И да спечелиш малко пари, а?
— Разбира се, защо не?
— Уважавам този мотив — отвърна Белуедър, а усмивката му се разшири. Чудесно, че Джак има почтени мотиви.
Стигнаха десетия етаж и Джак настоя Белуедър да слезе от асансьора пръв. След бърз преход по дълъг коридор той въведе Джак в голяма заседателна зала с дървена ламперия, в която трима мъже, облечени в костюми за по хиляда долара, стояха до страничната маса, отрупана с храна, и чакаха.