Последния ден от третата година щеше да каже „Чао, момчета“ и щеше да се отправи към Уолстрийт.
Парите щяха да дойдат по-късно.
През последната година в колежа се ожени за Джанет — най-страхотната мацка в Саут Бенд. Джанет беше руса, прекрасна и бременна, когато завършваха, после почти веднага отново забременя и роди две хубави руси момиченца, с десет месеца разлика, почти близначки, които много подхождаха на двойка борещи се с живота абсолвенти на „Нотър Дам“.
През третата година дойдоха 11 септември и войната и тогава Бил установи, че е невъзможно да изостави другарите си и страната си. Само още две години, някакви си двайсет и четири месеца, и тогава: „Адиос, бейби“, обеща той на Джанет. На петата година остана само „една лека обиколка във военната зона и повече никакво обръщане назад, скъпа“.
Джанет понасяше военните му увлечения с благородство и добре овладяно търпение. Харесваше другите военни съпруги и се радваше на сестринските чувства помежду им, породени от трудния живот. От друга страна, прашното, горещо място в Тексас беше далеч от очакванията й. Джанет си беше градско момиче, родено и израснало в централната част на Чикаго. Можеше да изтърпи натъпканите казармени помещения, прашните бури, дори лятната жега. Цялата обстановка обаче, очуканите пикапи и кънтри музиката, дразнеше сериозно северняшките й сетива. Предпочиташе непрекъснат шум, трафик, човешки контакти и всички останали съмнителни постижения на градския живот.
Бил беше получил чудесно примамливо дългосрочно предложение от голяма финансова фирма в Ню Йорк — шумен, жив град, за който тя можеше само да мечтае. Съдружниците във фирмата, двама от които се оказаха ревностни запалянковци на „Нотър Дам“, обещаха да пазят мястото за Бил, стига да не прекали с търпението им. Само че на него му беше добре в армията. И тя не настояваше.
Всъщност не смееше. Съпругите на войниците от ротата му щяха да я обесят на портала, ако го беше направила. Войниците му го боготворяха. Бързият ум, който му помагаше във футбола, вършеше идеална работа и на бойното поле. Повече от единайсет месеца сражения досега. Единайсет дълги кървави месеца в някои от най-тежките бойни зони и гнойни рани на Ирак, без нито един от войниците му да се отправи на тъжно пътуване към дома в чувал. Другите роти от батальона бяха опустошени от жертви и погребения. Но не и ротата на Бил. Имаше няколко ранени, и то сериозно. По-добре в болницата обаче, отколкото в самотен гроб на хълма.
И сега оставаха само две седмици, а безупречното служебно досие изглеждаше на ръка разстояние. След цяла година трещящи бомби, снайперисти, стрелящи от леки коли, крайпътни засади, повече близки съприкосновения, отколкото им се искаше да си спомнят, бе изумително, че всички щяха да се приберат невредими у дома.
Жените им чукаха по три пъти на всяко парче дърво, което им се мернеше пред очите, стискаха заешки крачета талисмани и планираха голямо парти за деня, когато мъжете им най-после щяха да се приберат у дома.
Радиостанцията изпращя, капитан Форест взе микрофона и проведе дълъг успокояващ разговор. Сигурно бе поредният опит за овладяване на нервите на досадния лейтенант през четири коли назад в конвоя, реши Дейвис и едва сдържа презрителната си усмивка. Лейтенантът беше млад, „чисто нов“ и толкова изнервен, че клепачите му трепереха. Дечко със сополив нос, изпратен да смени закоравял в сраженията взводен командир, загубил и двата си крака от граната. Тъжно. Още повече, че му оставаха само три седмици.
Сега горкият щеше да куцука до края на живота си с изкуствени крака.
На около километър напред се показа поредното малко, порутено, занемарено и обрулено от пясъка село. Каква тъжна, жалка пародия на държава, помисли си Дейвис не за пръв път и избърса потта, която се стичаше по лицето му. Беше рожба на една от най-бедните, затънтени дупки по Мисисипи и се бе надявал, че повече няма да вижда мизерия. Парите в къщата им се изсмъркваха през носа на баща му и покриваха сметките на майка му в бара. След училище той самият работеше във фабрика за обувки, трудеше се здраво в цеха за боядисване, но препълнената с разхвърляни вещи каравана, която наричаше „дом“, беше толкова малка, че родителите му винаги успяваха да открият парите му и да ги изхарчат както намерят за добре. Записа се в армията при първата възможност и избяга да търси нов живот. Сбогом, мамо, чао, тате — смъркайте и се наливайте до гроб.
Хъмвито им хлътна в коловоз и друсна много силно. Главите им се удариха в тавана и капитанът изруга.
— Съжалявам — промърмори Дейвис и се сви на седалката си, за не види намръщената физиономия, която знаеше, че ще получи в отговор. — Амортисьорите са заминали — добави той доста неубедително.