Разбира се, че амортисьорите бяха заминали. Мамка му, тази самоходна барака беше претоварена с толкова много чували пясък и импровизирано заварени стоманени плочи, че беше цяло чудо, че изобщо се движи. Хъмвито трябваше да бъде заменено с някой от новите модели с фабрично подсилена броня преди осем кошмарни месеца. Всеки месец започваше с обещанията, че фирмата, която доставя машините, щяла най-после да изпълни договора си. И всеки месец свършваше с изтъркани оправдания защо все още не го изпълнява.
Новата машина, която чакаха, имаше подсилено окачване и дебела подова броня, която даваше някаква надежда за оцеляване при бомбен взрив. След близо година обикаляне на иракските улици в този тънкокож смъртоносен капан бяха изоставили всяка надежда.
Сега просто се опитваха да оцелеят.
Хади подскачаше, ръкомахаше и жестикулираше, като че ли армия хапещи буболечки беше проникнала в гащите му.
Абдула се оттласна и се надигна още малко. Погледна нагоре към Хади и разпери ръце. Питаше — колко.
Хади показа малката си глава през прозореца и погледна надясно. Започна да брои с лявата си ръка. Най-накрая показа десет пръста, после размаха ръце като вятърна мелница.
Скрий се, искаше да му изкрещи Абдула. Дръпни се от този прозорец, поеми си дъх, отпусни се. Сега вече чуваше шумните двигатели и нямаше нужда от сигналите на приятеля си. Представяше си конвоя от мишени на по-малко от километър разстояние. Всеки момент американците щяха да стъпят на главната улица с огромните си машини като колона нахални патки и… да попаднат на мерника на Абдула.
Той си напомни да не бърза и да подбере момента точно. Никой не го гонеше. Дали да не гръмне някой от квадратните, странни на вид джипове, които наричаха „Хъмви“? Или бронирана машина „Брадли“?
Ако обаче имаше късмет, щеше да подпали пълен резервоар гориво. Взривът щеше да е чудовищно голям — огромно огнено кълбо, което щеше да се вижда от километри. Щеше да гори часове, а в селото да се говори за това със седмици. Той прогони муха от носа си и се замечта.
Беше избрал дренажната шахта с придирчивостта на майстор готвач. Шосето към селото водеше право към главната улица — тесен път без извивки, със сгради от двете страни, които щяха да отведат конвоя направо при Абдула. След дълго и внимателно обмисляне се беше настанил на двайсетина метра преди първото кръстовище, което беше и първа възможност за американците да сменят посоката.
Нямаха избор, освен да минат покрай Абдула и покрай смъртоносния контейнер за боклук на три метра встрани.
Абдула не можа да сдържи усмивката си. Каква зловеща изненада ги очакваше!
Четиримата мъже в роби надникнаха иззад парапета на покрива. Улицата беше безлюдна и тиха, без трафик, без безцелно скитащи се пешеходци. Идеална зона за нападение, идеален ден за убиване.
Преди три часа те търпеливо изчакаха да дотътрят големия контейнер на място, после видяха как едно дребно хлапе влезе в изоставена сграда и след няколко минути се появи на един прозорец горе. Смяха се, когато едно по-едро, по-дебело хлапе се натъпка в тясната шахта.
Наблюдаваха и чакаха.
Бяха се качили на покрива предната нощ при пълна тъмнина. През последните седем часа между изпушените цигари и глътките чай заедно с отегчението, потенето и печенето под изгарящото иракско слънце бяха наблюдавали и чакали.
Шепнеха помежду си, спореха тихо, а понякога и разгорещено за качествата на бомбата долу. Щеше ли да свърши добра работа? Това беше жизненоважна проба, въпреки че този факт не беше съобщен на Мустафа и двете улични хлапета, които беше наел, за да свършат работата. Преструвките му на запален правоверен патриот не заблуждаваха никого. Мустафа беше чисто и просто егоист и мошеник. Наемник, който убиваше за пари, и само толкова.
Ако знаеше, щеше да иска повече пари. Може би много повече.
Бомбата беше от най-ново поколение, докарана нелегално от Иран преди седмица с множество гръмки декларации за разрушенията, които можеше да причини. Предполагаше се, че е направена така, че да се детонира по въздуха, макар че четиримата мъже на покрива нямаха понятие как точно щеше да стане това. Нито пък ги интересуваше. Иранският доставчик им обясняваше подробностите — разни неща за проникващи остриета, вторични взривове, звукови вълни и сигнални рецептори. Дълго преди да свърши, четиримата мъже вече се прозяваха и клюмаха.