— Ами — тихо рече възрастният, без да престава да крачи, — ние сме вдовци. Не от обикновените. Всеки е чувал за голф вдовиците — жените, които остават сами вкъщи, когато мъжете им играят голф през цялата неделя, а понякога в събота или дори в делничен ден. Толкова се пристрастяват, че не могат да се откажат. Превръщат се в същински голф машини и жените им се чудят къде са се запилели. Е, в нашия случай ние се наричаме вдовци. Съпругите ни пак са си вкъщи, но домовете са студени, никой не пали огън, готви се, макар и не много често, а леглата са полупразни. Вдовците.
— Вдовци? — учуди се младият. — Още не разбирам съвсем. Нали никой не е мъртъв?
— Не. Когато казваш „голф вдовици“, имаш предвид жените, останали у дома, когато мъжете им отиват да играят голф. В нашия случай „вдовци“ означава мъже, които сами са овдовели от домовете си.
Младият мъж се позамисли.
— Но нали в домовете ви има някого? Във всяка къща има жена, нали?
— О, да — потвърди възрастният. — Там са си. Там. Но…
— Но какво?
— Е, погледнете го по този начин — каза възрастният, като продължаваше да крачи тихо и да гледа към игрището в здрача. — По една или друга причина се събираме тук привечер, на поляната. Може би защото у дома се говори твърде малко. Или твърде много. В леглото или извън него. Може да има прекалено много деца, или пък никакви. Прекалено много пари, или недостатъчно. Каквато и да е причината, най-неочаквано тези самотници са открили, че е хубаво да отидеш на игрището за голф по залез слънце, да играеш сам, да удряш топката и да вървиш след нея в угасващата светлина.
— Разбирам — каза младият.
— Не съм много сигурен.
— Не — възрази младият. — Наистина разбирам. Но не мисля, че отново ще дойда тук по здрач.
Възрастният го погледна и кимна.
— Да, не мисля, че ще дойдете. Или поне още не. Може би след двайсет или трийсет години. Имате прекалено добър загар, вървите твърде бързо и сякаш всичко при вас е на високи обороти. Затова трябва да идвате по обед и да играете на истинска четворка. Не бива да сте тук и да крачите по игрището в здрача.
— Никога няма да идвам вечер — отсече младият. — Това никога няма да ми се случи.
— Надявам се — отвърна възрастният.
— Ще се погрижа — каза младият. — Мисля, че повървях достатъчно. Май последния път запратих топката си твърде далеч в тъмното. Не мисля, че искам да я намирам.
— Добре казано — отбеляза възрастният.
Тръгнаха обратно. Мракът вече се сгъстяваше около тях и не чуваха стъпките си в тревата.
Зад тях самотниците все още се движеха по игрището — някои се връщаха, други продължаваха напред.
Когато стигнаха клубното помещение, младият мъж погледна стария, който вече наистина му се виждаше много стар, а онзи погледна младия, който изглеждаше наистина много млад.
— Ако се върнете отново — каза старият — по здрач, искам да кажа, ако някога почувствате нужда да започнете с трима други и нататък да продължите сам, трябва да ви предупредя за едно нещо.
— За какво? — попита младият.
— Има една дума, която никога не бива да споменавате, когато говорите с другите, излезли да поскитат из тревата привечер.
— И коя по-точно?
— Брак — прошепна възрастният.
Стисна ръката на младия, взе чантата със стиковете и си тръгна.
Игрището в здрача беше потънало в истински мрак и лицата на мъжете, които продължаваха да играят някъде там, вече не можеха да се различат.
Младият мъж с бронзовия загар и ясните зорки очи се обърна, качи се в колата си и замина.