Първи идват сестра ми и майка ми. Протягам ръце към Прим и тя се покатерва на скута ми, обвива ръце около врата ми и притиска глава към рамото ми, точно както правеше, когато беше още невръстно, едва проходило дете. Майка ми сяда до мен и ни прегръща. В продължение на няколко минути не говорим нищо. После започвам да им изреждам всички неща, които не трябва да забравят да правят сега, когато няма да съм там, за да ги правя вместо тях.
Прим не бива да взема никакви тесери. Ако са внимателни, могат да преживяват от продажбата на козето мляко и сиренето на Прим или от малката аптека, която сега майка ми държи, за да помага на хората от Пласта. Гейл ще й носи билките, които тя не може да отглежда сама, но трябва да му ги описва много подробно, защото той не ги познава така добре, както аз. Освен това той ще им носи дивеч — двамата се договорихме за това преди около година — и вероятно няма да иска нищо в замяна, но е добре да му се отблагодаряват, като му дават нещо, например прясно мляко или лекарства.
Няма смисъл да уговарям Прим да се учи да ловува. Няколко пъти се мъчих да я науча и беше истинска катастрофа. Гората я ужасяваше, а всеки път, когато застрелвах нещо, тя се разплакваше и започваше да ме убеждава, че може би ще успеем да спасим животното, ако го занесем вкъщи достатъчно бързо. С козата обаче се справя добре, ето защо се съсредоточавам върху това.
Когато свършвам с указанията за горивото, размяната на продукти и ходенето на училище, се обръщам към майка ми и хващам здраво ръката й.
— Чуй ме. Слушаш ли ме? — Тя кимва, разтревожена от настойчивостта ми. Сигурно знае какво ще последва. — Не можеш да се оттеглиш отново — казвам аз.
Майка ми свежда очи към пода.
— Знам. Няма. Не можех да се преборя със себе си…
— Е, този път трябва да се пребориш. Не можеш да се затвориш и да оставиш Прим сама. Сега мен ме няма, за да поддържам двете ви живи. Няма значение какво се случва. Какво виждаш на екрана. Трябва да ми обещаеш, че ще се пребориш с това! — Усещам, че крещя. В гласа ми се съдържа целият гняв, целият страх, който изпитах, когато ни изостави.
Тя издърпва ръка от хватката ми и този път самата тя изпада в гняв:
— Бях болна. Можех да се излекувам, ако имах лекарството, което имам сега.
Тази история за боледуването й може и да е вярна. Оттогава съм я виждала да връща към живота хора, парализирани от скръб. Може би това наистина е болест, но болест, която не можем да си позволим.
— Тогава взимай лекарството. И се грижи за нея! — казвам аз.
— С мен всичко ще е наред, Катнис — обажда се Прим, като обгръща здраво лицето ми в двете си ръце. — Но ти също трябва да внимаваш. Ти си толкова бърза и смела. Може би можеш да победиш.
Не мога да победя. Прим сигурно знае това в сърцето си. Състезанието ще бъде далеч над моите възможности. Деца от по-заможни окръзи, където победата е огромна чест, които цял живот са били обучавани за това. Момчета, които са два, три пъти по-едри от мен. Момичета, които знаят двайсет различни начина да те убият с нож. О, ще има и хора като мен. Хора, които ще бъдат отстранени, изтръгнати като плевели, преди да започне истинското забавление.
— Може би — отвръщам, защото едва ли мога да кажа на майка си да продължи да се бори, ако самата аз вече съм се предала. Освен това, не е в природата ми да се предавам без борба, дори когато трудностите изглеждат непреодолими. — Тогава ще станем богати като Хеймич.
— Не ме интересува дали ще станем богати. Искам само да се върнеш вкъщи. Ще опиташ, нали? Наистина ще опиташ, с всички сили? — пита Прим.
— Наистина ще опитам с всички сили. Кълна се — казвам аз. И знам, че заради Прим ще трябва да го направя.
А после на вратата се появява миротворецът, дава ни знак, че времето е изтекло, всички се прегръщаме помежду си толкова силно, че ни заболява, и аз казвам само: „Обичам ви. Обичам ви и двете“. А те казват същото в отговор, после миротворецът им нарежда да излязат и вратата се затваря. Заравям глава в една от кадифените възглавници, сякаш така мога да се скрия от всичко.
Някой друг влиза в стаята и когато вдигам очи, с изненада виждам, че това е хлебарят, бащата на Пийта Меларк. Не мога да повярвам, че е дошъл да ме посети. В края на краищата, скоро ще се опитвам да убия сина му. Но ние се познаваме бегло, а той познава Прим дори още по-добре. Когато продава сиренето си в „Таласъма“, тя отделя две парчета за него, а в замяна той й дава доста щедро количество хляб. Винаги изчакваме да разменим продуктите, когато онази вещица, жена му, не е наблизо, защото тогава той е много по-мил. Сигурна съм, че той никога не би ударил сина си така, както направи тя заради прегорелия хляб. Но защо е дошъл да ме види?