Тъкмо бях извърнала поглед от насиненото лице на Пийта Меларк, когато видях глухарчето и разбрах, че надеждата не е изгубена. Откъснах го внимателно и забързах към къщи. Грабнах една кофа, хванах Прим за ръка и се отправихме към Ливадата и, да, тя наистина беше осеяна със златоглавите растения. След като ги обрахме, продължихме да търсим още глухарчета покрай оградата в продължение може би на километър, докато напълнихме кофата с листа, стъбла и цветове. Онази вечер пирувахме със салата от глухарчета и остатъка от хляба от пекарницата.
— Какво още? — попита ме Прим. — Каква друга храна можем да намираме?
— Всякакви неща — обещах й. — Просто трябва да ги запомня.
Майка ми имаше една книга, която беше донесла със себе си от аптеката. Страниците бяха направени от стар пергамент и по тях имаше нарисувани с туш растения. На ръка с печатни букви грижливо бяха изписани имената им, къде се берат, кога цъфтят, за какво се използват в медицината. Но баща ми беше добавил и други бележки в книгата. Растения, които се използват за храна, а не за лекуване. Глухарчета, див лук, кедрови ядки. Двете с Прим цяла нощ разглеждахме тези страници.
На другия ден нямахме училище. Известно време се разхождах из Ливадата, докато най-после събрах смелост да се провра под оградата. За пръв път бях там сама, без оръжията на баща ми, които да ме пазят. Но от хралупата на едно дърво измъкнах малкия лък и стрелите, които ми беше направил. През онзи ден вероятно не съм навлязла на повече от двайсет метра навътре в гората. През повечето време стоях покачена в клоните на стар дъб, с надеждата да мине някакъв дивеч. След няколко часа извадих късмета и уцелих един заек. И преди бях убивала зайци, но под ръководството на баща ми. Този обаче го убих сама.
Не бяхме яли месо от месеци. Видът на заека сякаш пробуди нещо в майка ми. Тя се надигна, изчисти го и приготви яхния с месото и още някакви зелени растения, които Прим беше събрала. После си придаде смутено изражение и се върна в леглото, но когато яхнията беше готова, я накарахме да изяде една купа.
Гората се превърна в наше спасение и всеки ден навлизах малко по-навътре в обятията й. Отначало нещата вървяха бавно, но бях твърдо решена да изхранвам семейството ни. Отмъквах яйца от гнездата, ловях риба с мрежи, понякога успявах да застрелям някоя катерица или заек за яхния, и берях различните растения, които изведнъж се появяваха под краката ми. Растенията са коварни. Много от тях са ядивни, но една погрешна хапка може да те убие. Многократно проверявах растенията, които събирах, и ги сверявах с рисунките на баща ми. Пазех живота на всички ни.
Отначало хуквах обратно към оградата при всеки знак за опасност — далечен вой, необяснимо счупване на клон. После започнах да рискувам и да се катеря по дърветата, за да се спася от дивите кучета, които бързо се отегчаваха и продължаваха по пътя си. Мечките и дивите котки живееха по-навътре в дебрите на гората: може би не им допадаше миризмата на сажди от нашия окръг.
На осми май отидох в Сградата на справедливостта, взех срещу подпис тесерите си и с каручката-играчка на Прим откарах у дома първата си дажба от зърно и олио. На осми всеки месец имах право да правя същото. Разбира се, не можех да престана да ходя на лов и да събирам растения. Зърното не беше достатъчно, за да се изхранваме с него, а имаше да се купуват и други неща — сапун, прясно мляко, конци. Нещата, които категорично нямаше да ядем, започнах да разменям в „Таласъма“. Беше стряскащо да вляза на това място без баща ми до мен, но хората го бяха уважавали и ме приеха. В края на краищата, дивечът си беше дивеч, независимо кой го беше застрелял. Освен това ходех да продавам улова си на задните врати на по-заможните клиенти в града, като се опитвах да си припомня каквото ми беше казвал баща ми, а научих и няколко нови хитрини. Месарят с готовност купуваше зайци, но не и катерици. Хлебарят обичаше катерици, но правеше размяна срещу някоя, само ако жена му не беше наблизо. Главният миротворец си падаше по дива пуйка. Кметът обожаваше ягоди.
В края на лятото се миех в едно езеро, когато забелязах растенията около мен. Високи, с листа като върхове на стрели. Цветчета с по три бели венчелистчета. Коленичих във водата, зарових пръсти в меката тиня и изскубнах цели шепи от корените им. Малки, синкави грудки, които са доста неугледни, но сварени или печени са по-вкусни от всеки картоф. „Катнис“, изричам на глас. Това е растението, на което съм кръстена. И чух гласа на баща ми да се шегува: „Докато можеш да намериш себе си, никога няма да умреш от глад“. По цели часове ровех из коритото на езерцето с пръстите на краката си и с една пръчка, като събирах кореноплодните растения, изплували отгоре. Онази вечер пирувахме с риба и корени от воден шип, докато всички, за пръв път от месеци насам, бяхме сити.