— Наричат го горещ шоколад — казва Пийта. — Вкусно е.
Отпивам от горещата, сладка, гъста като крем течност, и през тялото ми пробягва тръпка. Макар че останалата част от яденето ме зове, не му обръщам внимание, докато не изпивам чашата. После изгълтвам всяка хапка, която успявам да задържа в стомаха си — а това е значително количество, — като гледам да не прекалявам с най-тежките храни. Веднъж майка ми каза, че винаги ям така, сякаш никога повече няма да видя храна. А аз отговорих: „Няма, освен ако не съм аз да я донеса вкъщи“. Това й затвори устата.
Усещам, че стомахът ми вече ще се пръсне, облягам се назад на стола и оглеждам сътрапезниците си. Пийта все още се храни, като къса парчета кифла и ги топи в горещия шоколад. Хеймич не е обърнал особено внимание на чинията си, но пие жадно от чаша с червен сок, който непрекъснато разрежда с прозрачна течност от някаква бутилка. Ако се съди по изпаренията, напитката е спиртна. Не познавам Хеймич, но съм го виждала достатъчно често в „Таласъма“ да подхвърля пълни шепи с пари пред сергията на жената, която продава безцветен алкохол. Докато стигнем до Капитола, вече няма да е в състояние да произнесе ясно нито една дума.
Осъзнавам, че презирам Хеймич. Нищо чудно, че трибутите от Окръг 12 никога нямат шанс. Проблемът не е само в това, че сме недохранени и недостатъчно обучени. Някои от нашите трибути все пак бяха достатъчно силни, за да участват в борбата. Но рядко се сдобиваме със спонсори и причината за това до голяма степен е в него. Богатите хора, които подкрепят трибутите — било защото са заложили на тях, или просто за да имат правото да се бият в гърдите, че са избрали победител — очакват да си имат работа с някой от по-висока класа, отколкото Хеймич.
— Значи се предполага, че ти трябва да ни даваш съвети? — обръщам се към Хеймич.
— Ето ви един съвет. Останете живи — казва Хеймич, а после избухва в смях. Споглеждаме се с Пийта, преди да си спомня, че не искам да имам нищо общо с него. С изненада виждам суровостта в погледа му. Обикновено изглежда толкова благ и мил.
— Много смешно — казва Пийта и изведнъж избива чашата от ръката на Хеймич. Тя се разбива на пода и кървавочервената течност се стича към задния край на влака. — Само че не за нас.
За миг Хеймич се замисля, после фрасва Пийта с юмрук в челюстта и го събаря от стола. Когато се обръща, за да посегне към алкохола, забивам ножа си в масата между ръката му и бутилката и едва не улучвам пръстите му. Напрягам се, за да отбия удара, но такъв не идва. Вместо това той се обляга назад и присвива очи.
— Е, какво е това? — казва Хеймич. — Да не би тази година да съм попаднал на двама истински бойци?
Пийта се надига от пода и загребва шепа лед от фруктиерата. Понечва да вдигне леда към зачервеното място на челюстта си.
— Не — спира го Хеймич. — Нека да си личи. Публиката ще си помисли, че си се спречкал с друг трибут още преди да си стигнал до арената.
— Това е против правилата — казва Пийта.
— Само ако те хванат. Тази синина ще е доказателство, че си се бил, и, което е още по-хубаво, че не са те хванали — казва Хеймич и се обръща към мен: — Можеш ли да уцелиш с този нож нещо друго, освен масата?
Лъкът и стрелите са оръжието, с което си служа най-добре. Но съм прекарала и доста време в мятане на ножове. Понякога, ако раня някое животно със стрела, по-добре е да го пронижа и с нож, преди да се приближа до него. Осъзнавам, че ако искам Хеймич да ми обърне внимание, сега е моментът да го впечатля. Изтръгвам ножа от масата, хващам острието и го мятам към стената в другия край на стаята. Всъщност само се надявам да го забия здраво, но той попада в цепнатината между две плоскости и така създавам впечатление, че съм много по-добра, отколкото в действителност.
— Застанете ей-там. И двамата — казва Хеймич, като посочва с глава средата на помещението. Подчиняваме се и той обикаля в кръг около нас, като от време на време ни побутва, сякаш сме животни, проверява мускулите ни, оглежда лицата ни. — Е, не сте напълно безнадеждни. Изглеждате във форма. А щом нашите стилисти се заемат с вас, ще станете доста привлекателни.
Двамата с Пийта не оспорваме това. Игрите на глада не са конкурс за красота, но най-добре изглеждащите участници явно винаги привличат повече спонсори.