Хващам се здраво за масата, на която съм седнала, и кимвам. Болезнено дръпване и последните косми по крака ми са изкоренени.
Намирам се в Центъра за преобразяване вече повече от три часа, а още не съм се запознала със стилиста си. Явно той не желае да ме вижда, преди Вения и останалите членове от моя подготвителен екип да се справят с някои очевидни проблеми. Това включваше изстъргване на тялото ми с грапава пемза, която отстрани не само мръсотията, но и поне три пласта кожа, оформяне на ноктите ми така, че да се еднакви, и, преди всичко, пълно обезкосмяване. Космите са отстранени от краката, ръцете, тялото, подмишниците и отчасти от веждите ми, и сега приличам на оскубана птица, готова за печене. Не ми е приятно. Кожата ми е възпалена, щипе и е много чувствителна на допир. Но спазвам своята част от споразумението си с Хеймич и от устните ми не се отронва нито звук.
— Справяш се много добре — казва някакъв тип на име Флавий. Разтърсва оранжевите си, накъдрени на масури коси и полага нов пласт пурпурно червило върху устните си. — Тук от всичко най-много мразим някой да хленчи. Намажете я!
Вения и Октавия, закръглена жена, чието тяло е изцяло боядисано в блед граховозелен оттенък, ме натриват с лосион, който отначало щипе, но след това успокоява възпалената ми кожа. После ме смъкват от масата, свалят тънкия халат, който ту ме карат да обличам, ту да събличам. Стоя там, напълно гола, докато тримата кръжат около мен и размахват пинцети, за да отстранят и последните косъмчета. Би трябвало да се чувствам неудобно, но те дотолкова не приличат на хора, че не изпитвам особено смущение — все едно, че три странно оцветени птици кълват около краката ми.
Тримата отстъпват назад и се възхищават на работата си.
— Отлично! Сега почти приличаш на човешко същество! — обявява Флавий и всички се разсмиват.
Насила разтягам устни в усмивка, за да покажа колко съм признателна.
— Благодаря ви — казвам със сладък гласец. — В Окръг 12 нямаме много поводи да изглеждаме добре.
Това напълно ги спечелва.
— Разбира се, че нямате, бедното ми създание! — възкликва Октавия и сключва ръце, за да покаже колко й е мъчно за мен.
— Но не се тревожи — казва Вения. — Когато Цина приключи с теб, ще бъдеш абсолютно великолепна.
— Обещаваме! Знаеш ли, сега, след като се отървахме от всичките тези косми и мръсотия, изобщо не изглеждаш ужасно! — казва окуражаващо Флавий. — Да повикаме Цина!
Те се изстрелват от стаята. Трудно ми е да мразя подготвителния си екип. Те са такива пълни идиоти. И въпреки това, по някакъв странен начин, знам, че искрено се опитват да ми помогнат.
Поглеждам студените бели стени и пода, но устоявам на подтика да си поискам обратно халата. Но този Цина, моят стилист, със сигурност ще ме накара да го сваля веднага. Вместо това опипвам с ръце прическата си — единственото място от цялото ми тяло, което на подготвителния екип бе наредено да не докосва. Пръстите ми галят гладките като коприна плитки, които майка ми така старателно сплете. Майка ми. Оставих синята й рокля и обувките на пода на вагона, без дори и през ум да ми мине да ги прибера, да се опитам да задържа една частица от нея, от къщи. Сега ми се иска да го бях направила.
Вратата се отваря и влиза млад мъж, който трябва да е Цина. Изненадана съм от нормалния му вид. Повечето стилисти, които интервюират по телевизията, са с толкова силно боядисани коси, толкова омацани с грим и така променени с помощта на пластични операции, че са гротескни. Но късо подстриганата коса на Цина, изглежда, е в естествения си кафяв цвят. Облечен е със семпла черна риза и панталони. Единственият компромис е умело положената линия под очите в метално златно. Подчертава златистите петънца в зелените му очи. И въпреки отвращението ми към Капитола и противната му мода не мога да не призная, че изглежда много привлекателен.
— Здравей, Катнис. Аз съм Цина, твоят стилист — казва той с тих глас, в който някак липсват типичните за Капитола превзети нотки.
— Здравей — осмелявам се да изрека предпазливо.
— Дай ми само минутка, може ли? — пита той. Обикаля около голото ми тяло, без да ме докосва, но обхваща с поглед всеки сантиметър. Устоявам на импулса да скръстя ръце на гърдите си. — Кой ти направи косата?
— Майка ми — казвам.
— Красиво е. Всъщност класическо. И в почти съвършено равновесие с профила ти. Тя има много сръчни пръсти — казва той.
Очаквах някой напорист, по-възрастен човек, който отчаяно се опитва да изглежда млад, някой, който ме възприема като парче месо, което трябва да бъде подготвено за поднасяне. Цина не отговаря на нито едно от тези очаквания.