— Това, разбира се, не е истински пламък, само малко изкуствен огън, който измислихме заедно с Порша. Няма никаква опасност — казва той. Аз обаче не съм убедена, че няма да съм напълно изпечена като на барбекю, преди още да стигнем до центъра на града.
По лицето ми почти няма грим, само някои места са подчертани. Сресаха косата ми и след това я сплетоха в спускаща се по гърба ми плитка, както обикновено я нося.
— Искам публиката да те разпознава, когато си на арената — казва замечтано Цина. — Катнис, момичето, което гореше.
Минава ми през ума, че зад спокойното и нормално държание на Цина се крие безумец.
Въпреки тазсутрешното прозрение за характера на Пийта, всъщност изпитвам облекчение, когато го виждам облечен в подобен костюм. Той би трябвало да разбира от огън, след като е син на хлебар и тъй нататък. Придружават го неговата стилистка Порша и екипът й, и всички са напълно замаяни от вълнение при мисълта каква сензация ще предизвикаме. Всички освен Цина. Той просто изглежда малко уморен, докато приема поздравления.
Набързо ни отвеждат до най-долното ниво на Центъра за преобразяване, който всъщност прилича на огромна конюшня. Церемониите по откриването ще започнат всеки момент. Всички двойки трибути ще бъдат в колесници, теглени от впрягове с по четири коня. Нашите са черни като въглен. Животните са толкова добре обучени, че дори не е нужно някой да им дърпа юздите, за да ги насочва. Цина и Порша ни дават знак да се качим в нашата колесница, грижливо нагласяват позите ни и оправят диплите на пелерините ни, преди да се отдалечат, за да се консултират помежду си.
— Какво мислиш? — прошепвам на Пийта. — За огъня?
— Ще ти смъкна пелерината, ако ти смъкнеш моята — казва той през стиснати зъби.
— Разбрахме се — казвам. Може би, ако успеем да ги смъкнем достатъчно бързо, ще избегнем най-тежките изгаряния. Въпреки това е лошо. Ще ни хвърлят на арената, независимо в какво състояние сме. — Знам, че обещахме на Хеймич да правим точно каквото ни кажат, но не мисля, че е погледнал на нещата от този ъгъл.
— Къде е Хеймич, между другото? Нали би трябвало да ни предпазва от подобни неща? — оглежда се Пийта.
— С всичкия този алкохол в кръвта, вероятно не е за препоръчване да се навърта около открит огън — отговарям аз.
Изведнъж и двамата се разсмиваме. Сигурно сме толкова нервни заради Игрите и, най-вече, толкова вцепенени от мисълта да се превърнем в човешки факли, че се държим като ненормални.
Започва встъпителната музика. Разнася се из целия Капитол. Масивните врати се отварят с плъзгане и разкриват улици, от двете страни на които са се струпали тълпи. Пътуването продължава двайсетина минути и приключва на кръглия градски площад, където ни посрещат, пускат химна и ни отвеждат в Тренировъчния център — той ще бъде наш дом/затвор до началото на Игрите.
Трибутите от Окръг 1 пътуват в колесница, теглена от снежнобели коне. Изглеждат толкова красиви, напръскани със сребрист спрей, в изискани туники, по които проблясват скъпоценни камъни. Окръг 1 изработва луксозни предмети за Капитола. Чува се ревът на тълпата. Те винаги са фаворити.
Окръг 2 се готви да ги последва. Мигове след това приближаваме вратата и виждам, че небето е облачно и започва да притъмнява. Трибутите от Окръг 11 вече тръгват, когато Цина се появява със запалена факла.
— Наш ред е — казва той, и преди да можем да реагираме, подпалва пелерините ни. Ахвам в очакване на горещината, но изпитвам само леко гъделичкащо усещане. Цина се качва пред нас и подпалва украшенията на главите ни. Изпуска въздишка на облекчение. — Действа. — После протяга ръка и леко повдига брадичката ми. — Помнете, с високо изправени глави. Усмивки. Ще ви харесат!
Цина скача от колесницата и го осенява една последна идея. Изкрещява ни нещо, но музиката удавя думите му. Той изкрещява отново и прави някакъв жест.
— Какво казва? — обръщам се към Пийта. За пръв път го поглеждам и осъзнавам, че, обгърнат от фалшивите пламъци, той е ослепителен. А сигурно и аз.
— Мисля, че каза да се хванем за ръце — отговаря Пийта. Сграбчва дясната ми ръка в своята лява, и поглеждаме към Цина за потвърждение. Цина кимва, вдига окуражително палци и това е последното нещо, което виждам, преди да влезем в града.
Първоначалната тревога на тълпата при появата ни бързо се сменя с аплодисменти и викове: „Окръг 12!“ Всички са обърнали глави към нас и вече не обръщат внимание на предните три колесници. Отначало съм вцепенена, но след това зървам образите ни върху голям телевизионен екран и не мога да повярвам колко зашеметяващо изглеждаме. В сгъстяващия се здрач светлината на пламъците озарява лицата ни. Зад нас сякаш остава огнена следа от развяващите се пелерини. Цина беше прав за минималното количество грим: и двамата изглеждаме по-привлекателни, но напълно разпознаваеми.