Отнасят Хеймич на носилка, а Ефи Тринкет се опитва отново да задвижи нещата.
— Какъв вълнуващ ден! — чурулика тя и в същото време се опитва да оправи перуката си, която се е килнала силно надясно. — Но тепърва предстоят още вълнения! Време е да изберем нашия трибут сред момчетата! — Явно с надеждата да овладее усложнената ситуация с косата си, тя слага едната си ръка на главата, отправя се към сферата, в която са имената на момчетата, и грабва първото попаднало й листче. Връща се на подиума със светкавична бързина и още преди да имам време да си пожелая Гейл да е в безопасност, тя вече чете името: — Пийта Меларк!
Пийта Меларк!
О, не, мисля си аз. Не и той. Защото това име ми е известно, макар никога да не съм говорила директно с притежателя му. Пийта Меларк.
Не, днес шансовете не са на моя страна.
Гледам го как тръгва към сцената. Среден ръст, яко телосложение, пепеливо руса коса, която се спуска на вълни по челото му. Шокът от момента проличава върху лицето му, вижда се как се мъчи да запази спокойствие, да не показва никакви емоции, но в сините му очи се чете тревогата, която толкова често съм виждала в плячката. И все пак той се качва с твърда стъпка на сцената и заема мястото си.
Ефи Тринкет пита дали има доброволци, но никой не излиза напред. Знам, че той има двама по-големи братя, виждала съм ги в пекарницата, но единият вероятно вече е твърде голям да се яви като доброволец, а другият не иска. Това е нормална ситуация. За повечето хора в деня на Жътвата семейната преданост стига само дотам. Моята постъпка е крайно необикновена.
Кметът започва да чете дългия, скучен Договор на измяната, както прави всяка година в този момент — задължително е, — но аз не чувам нито дума.
Защо точно той?, мисля си. После почвам да се самоубеждавам, че това няма значение. Двамата с Пийта Меларк не сме приятели. Дори не сме съседи. Не разговаряме. Единственото ни истинско общуване се случи преди години. Той сигурно е забравил. Аз обаче не съм и знам, че никога няма да го забравя…
Беше през най-лошия период. Баща ми беше загинал при инцидента в мината три месеца преди това, през един незапомнено студен януари. Бях излязла от вцепенението след загубата му и сега болката ме връхлиташе изневиделица, при което се превивах на две, а тялото ми се разтърсваше от ридания. Къде си?, крещях мислено. Къде отиде? Разбира се, никога нямаше отговор.
От окръга ни бяха дали малка сума пари като обезщетение за смъртта му, колкото да ни стигнат за един месец траур, като се очакваше, че през това време майка ми ще си намери работа. Само че тя не си намери. Не правеше нищо друго, освен да седи подпряна с възглавници на един стол или, по-често, сгушена под одеялата на леглото си, с очи, приковани върху някаква точка в далечината. От време на време се размърдваше и ставаше, сякаш подтиквана от някаква неотложна цел, само за да рухне отново, мълчалива и неподвижна. Изглежда, че никакви молби от страна на Прим не й действаха.
Бях ужасена. Сега предполагам, че майка ми е била затворена в някакъв тъмен, печален свят, но по онова време знаех единствено, че съм загубила не само баща си, но и нея. На единайсет години, докато Прим беше едва на седем, поех ролята на глава на семейството. Нямах избор. Купувах храна от пазара, приготвях я възможно най-добре и постоянно се мъчех да поддържам Прим и самата себе си в добър вид. Защото ако се беше разбрало, че майка ми вече не може да се грижи за нас, окръгът щеше да ни вземе от нея и да ни настани в общинския дом. Виждала съм в училище децата от този дом. Тъгата, следите от гневни ръце по лицата им, безнадеждността, от която раменете им се бяха прегърбили — никога не бих могла да позволя това да се случи на Прим. Сладката, мъничка Прим, която плачеше, когато аз плачех, преди дори да е разбрала причината; която сресваше и сплиташе косата на майка ми, преди да тръгнем за училище; която все още лъскаше огледалото за бръснене на баща ми всяка вечер, защото той мразеше слоя въглищен прах, който се стелеше върху всичко на Пласта. Общинският дом щеше да я смачка като дървеница. Затова пазех тежкото ни положение в тайна.
Но парите свършиха и ние бавно умирахме от гладна смърт. Няма друг начин да го кажа. Непрекъснато си повтарях, че ако мога да издържа до май, само до осми май, ще навърша дванайсет и ще мога да получавам тесери срещу подпис и да се сдобивам със скъпоценното зърно и олио за изхранването ни. Само че оставаха още няколко седмици. Дотогава като нищо можехме вече да сме мъртви.