Вероятно нямаше да мине толкова добре. Или може би Алекс щеше да свикне. Трудно е да е каже.
— Сънувах неща, които… ме смущават — поде Алекс.
— В смисъл, кошмари?
— Не. Хубави сънища. По-хубави от истинския свят. Чак ми е гадно да се будя от тях.
— Хм — изпуфтя замислено Еймъс и отпи от кафето.
— На теб случвало ли ти се е?
— Не.
— Работата е там, че Тали присъства във всички тях.
— Тали?
— Талиса.
— Бившата ти жена?
— Да — потвърди Алекс. — Тя винаги е там и нещата винаги са… хубави. Нямам предвид, че отново сме заедно. Понякога аз съм на Марс. Друг път тя е на кораба. Просто е с мен и ми е хубаво, а после се будя и нея я няма, и не ми е хубаво. И…
Еймъс смръщи чело и присви уста, и лицето му стана по-малко и замислено.
— Искаш да се събереш пак с бившата си?
— Не, всъщност не искам.
— Чука ли ти се?
— Не, сънищата не са сексуални.
— Тогава се оправяй сам. На мен само това ми идва наум.
— Започна оттатък — продължи Алекс, имайки предвид от другата страна на пръстените, докато бяха на орбита около Нова Тера. — В един разговор стана дума за нея и оттогава… Аз я предадох.
— Аха.
— Тя ме чакаше с години, а аз просто не бях мъжът, който исках да бъда.
— Така си е. Искаш ли кафе?
— Да, много — каза Алекс.
Еймъс му наля. Не сложи захар, но знаеше, че трябва да остави една трета от чашата празна за сметана. Една от малките интимности на корабния живот.
— Не ми харесва как оставих нещата с нея — поде отново Алекс. Беше простичко заявление, не откровение, но имаше тежестта на признание.
— Така си е — съгласи се Еймъс.
— Една част от мен си мисли, че това е шанс.
— Кое „това“?
— Че „Роси“ ще остане на сух док толкова дълго. Бих могъл да отида до Марс, да я видя. Да ѝ се извиня.
— А после да я зарежеш пак, за да се върнеш, преди двигателят на кораба да бъде включен отново?
Алекс заби поглед в кафето си.
— Да подобря отношенията ни.
Еймъс сви големите си рамене.
— Ами върви.
Поток от възражения нахлу в ума му. Те четиримата не се бяха разделяли, откакто станаха екипаж, и да разделят групата сега му се струваше лош късмет. Ремонтният екип на Тихо можеше да има нужда от него, или пък да направи някаква промяна в кораба, за която той да не знае, докато тя не се превърне в критичен проблем някога в бъдеще. Или още по-зле, едно тръгване сега можеше да означава никога да не се върне. Ако през последните няколко години вселената бе доказала нещо, то бе, че нищо не е сигурно.
Спаси го сигналът на ръчен терминал. Еймъс измъкна устройството от джоба си, погледна го, чукна по екрана и се намръщи.
— Ще трябва да остана за малко сам.
— Разбира се — отзова се Алекс. — Няма проблем.
Извън апартамента им станция Тихо се простираше в дълги, плавни криви. Това бе един от бисерите в короната на Съюза на външните планети. Церера бе по-голяма, а станция Медина държеше странната нулева зона между пръстените, но станция Тихо бе онова, с което СВП се гордееше от самото начало. Широките извивки, по-скоро като на мореходен кораб, отколкото като на истинските съдове, които обслужваше, не бяха функционални. Красотата на станцията си бе просто една фукня. Ето ги умовете, родили Ерос и Церера, ето я корабостроителницата, построила най-големия кораб в човешката история. Мъжете и жените, които преди не толкова много поколения бяха дръзнали да навлязат за първи път в бездната оттатък Марс, бяха достатъчно умни и могъщи, за да направят това.
Алекс тръгна по един дълъг и просторен коридор. Хората, с които се разминаваше, бяха поясни, с тела прекалено дълги по земните стандарти и с по-широки глави. Самият Алекс бе израснал в сравнително слабата марсианска гравитация, но дори той не можеше да се сравнява с физиологията, давана от детство, богато на безтегловност.