— Когато си отново сред хора на действителна служба, ти е трудно да очакваш с нетърпение цивилния живот?
— Нещо такова.
— Нещата се променят — отбеляза Алекс.
— И не се връщат назад — довърши тя, цитирайки му собствените му думи.
Алекс си отчупи парче препечена филийка, пъхна го в устата си и заговори, докато дъвчеше:
— Още ли говорим за службата?
Боби се усмихна.
— Не, май че не. Още не ми го побира умът. Земята никога вече няма да е отново Земята. Не и каквато беше.
— Няма.
— Марс също — добави Боби. — Мисля си за племенника си. Умно хлапе. Искам да кажа, начетено. Не е излизало наистина по света, ако се изключи университетът и после тераформиращият проект. Това е целият му живот. Той бе един от първите ми познати, който наистина разбра какво означават чуждоземните колонии за всичко тук.
— Да. Това променя всичко — съгласи се Алекс.
— Освен как се справяме с него — каза тя, а после имитира зареждане на въображаема пушка и стрелба.
— Поразително е колко много сме успели да свършим, като се има предвид, че го вършим с възгордели се социални примати и еволюционно поведение от плейстоцена.
Боби се изкиска и той се зарадва да чуе този звук. Когато караше хората около себе си да се чувстват по-добре, това някак си разведряваше и него. Сякаш щом останалите от екипажа му бяха в настроение, нямаше начин нещата да са толкова зле. Разбираше недостатъка на тази логика: ако утешаването им утешаваше него, то може би утешаването му утешаваше тях и всички заедно можеха да забият кораба в някой астероид, докато се усмихват един на друг.
— Чух, че подкреплението пристигнало — каза Алекс.
— Да, ама това може и да не е толкова хубаво, колкото се надявахме — отвърна Боби с уста, пълна с наденица. — Говореха по въпроса на тренировката тази сутрин. Корабите от подкреплението трябва да навлизат в оперативен обсег някъде в този момент, но се носи слух, че екипажите им са съвсем млади и зелени. В смисъл, че им е първа мисия.
— Ама всичките ли? — учуди се Алекс.
— Всички добри екипажи са на Унгария да ни прикриват тила.
— Е, по-добре с нас да летят шепа тийнейджъри, отколкото само двете фрегати — отсъди Алекс. — Но ще ме извиняваш, надявах се кавалерията, която преваля хълма, да е малко по-опитна.
— Вероятно са казвали същото и за нас, когато сме започвали.
— Знаеш, че е така. В първата си мисия аз летях сам и за малко да изхвърля реактора по погрешка.
— Сериозно?
— Бях доста шашнат.
— Шашнат във военни мащаби, ясно — отбеляза Боби. — Е, да се надяваме, че пътуването до Луната ще е фасулска работа.
Алекс кимна и сръбна от кафето си.
— Мислиш ли, че ще стане така? Наистина ли мислиш, че всичко е свършило?
Мълчанието на Боби бе красноречив отговор.
До края на закуската разговаряха на не толкова деликатни теми: по какво се различават тренировките за пехотинците и флота и кои са по-добри; Алекс ѝ разказваше за Ил и бавната зона; гадаеха какво смята да прави Авасарала, щом закарат премиер-министъра на Луната. Всичко това бяха служебни приказки и Алекс ги намираше за леки и приятни. Не бе пътувал с нея от години, но беше хубаво да си приказват, да е до него. Можеше да си представи как в някой друг живот двамата са в един екипаж. Е, поне във войската. Не можеше да си я представи съвсем на влекач като „Кентърбъри“ и се чудеше какво би направил, за да я има на „Роси“. Част от това, което превръщаше „Росинант“ в дом, бе, че екипажът е толкова малък и имат толкова общо помежду си. Да живееш толкова дълго с една и съща шепа хора създаваше някаква интимност. Всеки друг, който се присъединеше към тях — дори да е компетентен, умен и сговорчив като Боби, — щеше да е принуден да се бори с това, а нищо не скапваше един екипаж по-бързо от човек, който се чувства чужд.
Още си мислеше за тези неща, дъвчейки предпоследния залък от така наречените яйца, и слушаше как Боби му разказва някаква история за свободно катерене на Марс, когато зазвучаха алармите.
— Всички по бойните станции — обяви спокойният, ясен глас сред воя. — Това не е тренировка.
Още преди да схване точно какво става, Алекс вече бе станал и вървеше към противоускорителната си койка. Боби бе до него. На излизане и двамата хвърлиха подносите за закуска и питейните си мехури в рециклатора, дългото им обучение бе набило в главите им, че всичко, което не е закрепено, е потенциален снаряд, ако векторът на кораба се смени прекалено рязко. Вибрацията на отбранителните оръдия вече ехтеше из палубите, но Алекс не можеше да си представи какво би могло да се приближи достатъчно за такава близка битка, без да го забележат. Алармите още ехтяха, когато стигнаха до коридора и един от пехотинците — казваше се сержант Парк — ги подбра.