— Няма време да се връщате в каютите си. Ей там има няколко свободни кресла, в които можем да ви сложим.
— Какво става? — попита Алекс, като подтичваше да не изостава.
— Корабите от подкреплението стрелят по нас — отвърна Парк.
— Какво? — възкликна Боби.
Парк не наруши крачка, отвори един люк към празна съвещателна зала и ги подкани да влязат. Алекс се отпусна в прегръдката на едно противоускорително кресло и се закопча със сръчност, породена от дълъг опит и дълбоко насадено обучение. Умът му препускаше.
— Някой е фалшифицирал военни опознавателни кодове? — попита той.
— Не, нашите кораби са — каза Парк, докато проверяваше коланите на Алекс.
— Тогава как…
— Надяваме се да им измъкнем отговора с бой, като му дойде времето, сър — отвърна Парк. Премина към креслото на Боби и провери и нейните колани, докато говореше. — Моля, останете в креслата си, докато не ви дадем сигнал, че е безопасно да станете. Не съм сигурен с какво си имаме работа, но очаквам, че нещата може да…
Корабът се люшна рязко и осите на креслата се завъртяха на четирийсет и пет градуса спрямо палубата. Парк политна и се стегна точно преди да се блъсне в стената.
— Парк! — извика Боби и посегна към опасалите я колани. — Докладвай!
— Останете в креслата! — извика пехотинецът някъде зад и под Алекс. Натискът на тягата накара Алекс да потъне дълбоко в гела. Една игла се заби в крака му, вкарвайки в кръвния му поток коктейл от медикаменти, който да намали риска от сърдечен удар. Боже, това бе по-сериозно, отколкото си мислеше.
— Парк! — повтори Боби, а после почна да сипе ругатни, когато пехотинецът излезе със залитане в коридора и ги остави. — Шибана работа. Много шибана работа.
— Можеш ли да се добереш до някакви данни? — извика Алекс, макар че бяха само на метър и половина един от друг. — Моят контролен панел е блокиран.
Чу дишането ѝ през далечните вибрации на оръдията и по-дълбокото боботене на изстреляни ракети.
— Не, Алекс. Показва ми екрана за изчакване.
Мощен стон премина през палубата и разтресе креслата, които пак се завъртяха. Който и да бе на руля, изцеждаше всичко от кораба. Освен характерните глухи трясъци на корабните оръдия имаше и други звуци, не толкова познати. Умът на Алекс ги превръщаше всичките в щети, нанесени от врага, и поне през част от времето бе сигурен, че е прав. Гърлото му бе стегнато, а коремът го болеше. Той все чакаше някой гаусов снаряд да пробие кораба и с всяка секунда, през която това не ставаше, му се струваше все по-вероятно да стане.
— Добре ли си? — попита Боби.
— Просто ми се иска да можех да видя какво се случва. Или да направя нещо. Не съм против да се бия, но мразя да съм пушечно месо.
Стомахът му се преобръщаше и за един дълъг момент той взе настъпилата безтегловност за гадене. Креслото му се измести наляво, а това на Боби в нейно дясно, така че двамата почти можеха да се виждат.
— Е — рече Боби. — Улучиха реактора.
— Аха. Та значи вие с Авасарала смятахте, че може би някой присвоява кораби и провизии на МКРФ?
— Сега изглеждаме много умни, нали?
Креслата се завъртяха пак, докато маневрените двигатели по корпуса на кораба се бореха с огромната инерция на стоманата и керамиката. Дудненето на отбранителните оръдия и трясъкът от изстрелването на ракетите образуваха груба фонова музика, но това, което привлече вниманието на Алекс, бе тишината.
— Лошите — каза той. — Спрели са да стрелят.
— Ха — възкликна Боби. Миг по-късно добави: — Значи са пристъпили към абордаж?
— И аз си мислех същото.
— Е, колко още искаш да останем в тези кресла, преди да отидем да си потърсим някакви оръжия?
— Пет минути?
— Съгласна — каза Боби и извади ръчния си терминал. — Ще пусна брояч.
На третата минута и двайсет и петата секунда вратата на съвещателната зала се отвори. През нея минаха трима пехотинци в леки брони и се облегнаха на рамката с автомати в ръце. Първият — слаболик мъж с белег, минаващ отстрани на носа му — излезе напред. На Алекс му хрумна, че щом лошите, които и да са те, имаха марсиански бойни кораби, то вероятно имаха и марсиански брони, но слаболикият мъж се закрепи на палубата.
— Господин Камал. Сержант Дрейпър. Аз съм лейтенант Де Хаан. Този кораб ще маневрира, така че трябва да сме внимателни, но се налага да дойдете с мен веднага.