— Confermé. Трябва да кажеш „потвърждавам“.
— Отначало — каза Мирал и прочисти гърло. — Тук е „Пела“. Потвърждавам изравняване на курсовете.
Ааман се ухили.
— Изравняването на курсовете потвърдено, „Пела“.
Мирал вдигна очи, забеляза приближаващите се Наоми и Син и направи гримаса. Наоми поклати глава.
— Звучиш страхотно — подхвърли тя. — Като истински марсианец.
Мирал се поколеба, обзет, предположи Наоми, от несигурност какво знае тя и какво би трябвало да знае. Когато се усмихна, усмивката му бе почти глуповата. Наоми му отвърна и продължи нататък, преструвайки се, че е една от тях. Че мястото ѝ е тук. До нея Син не коментира, но я наблюдаваше с крайчеца на очите си.
Средното ядене се състоеше от препържена юфка и бира. Новинарският канал бе настроен да предава репортажи от цялата система и тя за първи път ги гледаше с интерес, не заради това, което се съобщаваше в тях, а заради това, което не се казваше. Запасите от храна и вода в Северна Америка и Азия вече се изчерпваха, а Европа бе само с няколко дни по-назад. Хуманитарните помощи от южното полукълбо бяха затруднени от растящите местни нужди. Не я интересуваше. Не се отнасяше за Джим. Станция Медина бе прекъснала всякакви връзки; основният носещ сигнал още работеше, но всички запитвания се пренебрегваха, а на Наоми не ѝ пукаше. Говорителят на марсианското малцинство в парламента на Лондрес Нова призоваваше премиер-министъра да се върне незабавно на Марс, а нея почти не я бе грижа. Всяка история, която не включваше кораб, взривил се на станция Тихо, бе победа. Тя ядеше бързо, гълташе сладката, бледа юфка и бирата, сякаш по този начин можеше да ускори кораба, да приближи атаката.
Нейната възможност.
Двамата със Син прекараха следващата половин смяна в преглеждане на машинното и работилницата, за да се уверят, че всичко е закрепено. В кораб, пълен с поясни, тя изобщо не се съмняваше, че ще е така, и наистина беше. Но самият ритуал вдъхваше увереност. Чувството за ред и контрол над корабната обстановка бе синоним на сигурност. Поясни, които не проверяваха всичко по три пъти, бързо бяха премахвани от генетичния басейн и като гледаше реда в работилницата, това ѝ вдъхваше почти инстинктивно чувство на спокойствие. В същото време тя провери ненатрапчиво местоположението на повредената кутия за инструменти с изкривената закопчалка, а после се постара да не поглежда пак към нея. Чувстваше се прозрачна, сигурна, че като изключва толкова явно кутията от вниманието си, всъщност привлича вниманието на Син върху нея.
Изобщо не ѝ бе хрумнало, че има връзка между мрачните ѝ мисли и почти непоносимия прилив на въодушевление в сърцето ѝ, докато ръчният терминал на Син не изписука и той не прекрати работата.
— Wrócić do tu противоускорителна койка, да — подкани той, като я докосна по рамото. Ръката му бе нежна, но силна. Тя не се престори, че не разбира, не се опита да скрие тревогата си. Така или иначе щяха да я изтълкуват като страх от битката.
Когато стигнаха до каютата ѝ, тя си сложи коланите и Син ги провери. После, за нейна изненада, приседна за момент до нея и тежестта му накара койката да се завърти. Мускулите играеха под кожата му дори при най-лекото движение, но той пак съумяваше да изглежда момчешки и срамежлив, като че ли тялото му беше костюм.
— Zuchtig tu, sa sa?
Наоми се усмихна така, както предполагаше, че би го направила, ако бе искрена.
— Разбира се, че ще внимавам — увери го тя. — Винаги внимавам.
— La, не винаги — каза Син. Бореше се с нещо. Тя не знаеше какво. — Близък бой значи много маневриране. Ако нямаш койка да те улови, получаваш стена, ясно? Може би ъгъл.
Страхът изпълни устата ѝ с вкус на мед. Дали той знаеше? Дали се бе досетил? Син свиваше длани, неспособен да срещне погледа ѝ.
— Еп buenas настроение си. Щастлива, откакто говорихте с Марко. Та си мисля, може би си въобразяваш, че има причина да си щастлива, а? Може би изход, дето няма врати.
„Самоубийство — помисли си тя. — Той говори за самоубийство. Мисли си, че ще се разкопчая по средата на битката и ще се оставя корабът да ме размята до смърт.“ Макар че досега не го бе обмисляла съзнателно, това бе нещо, към което биха я навели мрачните мисли. И по-лошо, в тази идея нямаше нищо изненадващо, само чувство на топлота. Почти на покой. Тя се зачуди дали това не се е криело в ума ѝ, дали опасността, съдържаща се в плана ѝ, е недостатък, или подмолен начин за лошите мисли да намерят своя израз. Фактът, че не беше сигурна, я обезпокои.
— Смятам да съм тук, когато това свърши — каза тя, изричайки рязко думите, сякаш за да убеди колкото своя пазач, толкова и себе си.