Син кимна. Системата на кораба включи предупреждението за маневриране, но едрият мъж не стана от койката. Не още.
— Esá? Трудно е и за двама ни. Ще го преодолеем, нали? Всички ние и ти също. — Той се взираше в ръцете си, сякаш там имаше написано нещо. — Mi familia — добави накрая. — Запомни това. Alles lá son семейство, y tu bist също.
— Върви да се препашеш, юнако — подкани го Наоми. — Можем да довършим това после.
— После — рече Син, хвърли ѝ една усмивка и стана. Разнесе се второто предупреждение и Наоми се отпусна в гела, сякаш възнамеряваше да остане в хладната му прегръдка.
На мостика Марко без съмнение бе спокоен и хладнокръвен, играеше ролята на марсиански капитан, уверяваше всеки, че всичко е под контрол, след като той вече е там. И те щяха да му повярват. Той бе в марсиански кораб със солиден, известен опознавателен код. Вероятно използваше марсианския военен шифър. Че би могъл да е нещо различно от това, което изглежда, щеше да е толкова немислимо за тях, колкото бе очевидно за нея.
Искаше ѝ се да ѝ пука, но пет пари не даваше. Нямаше време за това.
Разнесе се тътен на изстреляни ракети и тракане на отбранителни оръдия, и в същия момент стаята се наклони на трийсет градуса вляво и креслото ѝ изсъска на карданите си. Тя откопча коланите и седна, издърпа крака си от иглата. Ако бе сигурна, че не е успокоително, щеше да изчака инжекциите. Прекалено късно. Креслото се върна в неутрална позиция. Тя скочи на пода и забърза към коридора. Държеше ръцете си широко разперени, опряла върховете на пръстите си в стените, и плъзгаше крака по палубата. „Присвити колене, нисък център на гравитация — напомни си. — Бъди готова за промяната, когато дойде.“ Корабът потръпваше около нея. Стените и палубата не показваха нищо, очите ѝ я уверяваха, че всичко е стабилно и спокойно, докато собствената ѝ маса я тласкаше и тя падаше първо към една стена, после към следващата, а после — най-лошото — напред, където нямаше нищо, за което да се хване. Беше по-зле от безтегловност. Опитите на ума да определи горе и долу в отсъствието на гравитация можеха да са объркващи, но това бе нещо различно. Тя се търкаляше по коридора като зарче в чаша, придвижваше се напред, когато можеше, хващаше се за стените, когато движението бе прекалено бурно.
В асансьора избра работилницата и стисна дръжките, докато кабината я носеше през туловището на кораба. Усети мощно разтърсване. Марсианците оказваха отпор. Ами хубаво. Нека. Тя не можеше да обърне внимание на тази борба. Не и преди нейната да е свършила.
Работилницата бе празна, всички инструменти бяха закрепени по местата си, но с достатъчно свобода, че да дрънчат, когато корабът се люшне: метал в метал, сякаш самият кораб се учеше да говори. Наоми се отправи към повредената кутия, но палубата пропадна под нея. Тя залитна и главата ѝ се фрасна в металните рафтове. За няколко секунди дрънченето сякаш утихна. Тя тръсна глава и капки кръв опръскаха стената и палубата.
„Нищо сериозно — каза си. — Раните в главата винаги кървят много. Това не значи, че е тежко. Продължавай да се движиш.“
Отбранителните оръдия затракаха и звукът премина през корпуса на кораба. Тя намери кутията, отвори закрепващата я скоба, извади я, гушна я здраво и седна на палубата. За една дълга секунда на премала ѝ се стори, че закопчалката е различна, здрава, неразбиваема, но грешеше. Просто умът ѝ си играеше игрички. Всичко бе наред. Тя задърпа, навря пръстите си в пролуката, която не трябваше да я има, после дръпна да я отвори по-широко и отново натисна, натиквайки собствената си кожа и кости като клин. Болеше адски, но тя не обръщаше внимание. Натискът на тялото ѝ върху палубата изведнъж стана ужасно силен. Ускоряваха. Не знаеше защо. Гърбът я болеше. От години не се бе налагало гръбнакът да крепи тялото ѝ по време на силна тяга. Обикновено в този момент тя лежеше в омекотяващ гел.
С негодуващ пукот закопчалката поддаде. Кутията за инструменти се отвори, но нищо не се изсипа от нея. Всички ключове, епоксидни поялници, волтметри и контейнери с въздух и смазка бяха вързани по местата си. Тя запрехвърля пластовете, докато стигна до редица шестограми и извади десетмилиметровия. Това бе едно от предимствата ѝ пред Марко и екипажа му. Беше живяла на марсиански кораб с години. Знаеше кой инструмент кой панел отваря, както познаваше опакото на дланта си. Взе един волтметър, кримпващи клещи и лек поялник и ги натъпка в джобовете си. С малко късмет щеше да има нужда само от шестограма, но…