Палубата под нея започна да се отдалечава, гравитацията внезапно бе изчезнала. Тя не можеше да определи дали се върти във въздуха, или корабът се върти около нея. Посегна към палубата, стените, но нищо не бе в обсега ѝ освен плуващата кутия за инструменти. И това стигаше. Тя я грабна и я дръпна близо до корема си, после я оттласна като реактивна маса и се изви, за да се вкопчи в работния тезгях. Гравитацията се върна и кутията изтрещя зад нея. Тя залитна. Ново глухо бумтене разтърси кораба. С болящи я колене и гръбнак, Наоми се втурна към асансьора.
Гравитацията изчезна пак, докато влизаше в него. Отбранителните оръдия още тракаха, но по-малко. Не помнеше кога за последно е чула изстрелване на ракети. Битката утихваше. Прииска ѝ се асансьорът да се движи по-бързо. Ако прозвучеше сигналът за отбой и другите станеха от креслата си, преди да е свършила, тогава Холдън, „Росинант“, а вероятно и голяма част от станция Тихо щяха да загинат. С всеки бавен метър, изминат от асансьора, тя си го представяше: как двигателят пали, а после се разлива в огън, по-ярък от светлина, който поглъща всичко. Корабът се раздвижи, запращайки я в стената със сила, достатъчна да я насини, а после я пусна отново да се рее свободно. Тя спря асансьора между каютите на екипажа и въздушния шлюз, като се хвана здраво, така че забавянето да не я остави безпомощна насред празния въздух.
Панелът за достъп бе петнайсет сантиметра висок и четирийсет широк и се отваряше към главните електрически кабели, минаващи през центъра на кораба. Ако прережеше всички кабели с горелка, токът моментално щеше да бъде пренасочен по други пътища. Нямаше да стане нищо, освен да се включат няколко предупредителни индикатора. Но това не я интересуваше. Тя не смяташе да поврежда кораба. Искаше да го използва. Закрепила двата си крака и едната си ръка в дръжките на стената, Наоми заработи с шестограма. Винтовете бяха свързани към пластината и не се отделяха, но тя усещаше кога металът губи захвата си. Три винта бяха освободени. Четири. Пет.
Шест.
Можеше да види предавателния апарат през пролуката, където пластината започваше да се отделя. Корабът потрепери под нея, завъртя се. Тя стисна шестограма в юмрука си, завладяна от представата как той пада надолу в шахтата, въпреки че това не се случваше. От косата ѝ се отдели тлъста червено-черна капка кръв и се размаза върху светлата стена. Тя не обърна внимание. Седем винта бяха развинтени. Осем. Тя чу гласове откъм каютите на екипажа. Някаква жена каза нещо, което Наоми не разбра, и някакъв мъж ѝ отговори с „не“. Девет. Десет.
Капакът се освободи. Тя грабна апарата и провери заряда му. Батериите бяха почти пълни. Имаше връзка. Наоми не знаеше коя е веригата за общо предаване и първата, която опита, даде код за грешка. Ругаейки мелодично под нос, тя пусна режим на диагностика и прати запитване. Сякаш мина цяла вечност, преди да получи отговор. Прелисти с палец доклада, докато намери каквото търсеше. Осемнайсети канал използваше протоколите D4/L4, които в „Росинант“ служеха за общо предаване. Тя въведе аварийния код, който щеше да ѝ позволи да излъчи трийсет секунди диагностични сигнали, а после изтри файла със сигналите. Щом се появи съобщението за грешка, тя нареди на апарата да мине в ръчен режим. Вече почти плачеше. Десният ѝ крак се изплъзна и тя посегна към отворения панел за достъп. Кокалчетата ѝ се ожулиха в нещо остро и зъбато. Наоми изсумтя от болка и отхвърли раздразнението си. Нямаше време.
— Ако приемате това — каза тя, притиснала апарата близо до устните си, — моля, предайте го нататък. Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Съобщение за Джеймс Холдън. Софтуерът, контролиращ магнитната бутилка, е саботиран. Не включвайте реактора, без да презаредите софтуерните драйвери от сигурен източник. Ако чувате това съобщение, моля, предайте го нататък.
По средата на последната дума апаратът даде сигнал, че трийсетте секунди са изтекли, и се върна на главното меню. Наоми го остави, а след това пусна дръжката и отлетя от стената. Разпери ръце и шестограмът се изплъзна от пръстите ѝ. Надяваше се, че се е получило. Бяха насред битка. Може да имаше радиозаглушаване, ако Марко искаше да запази ставащото неясно, но бе също толкова вероятно да се наслаждава да е център на внимание. А ако тя бе права, ако бяха нападнали марсианския премиер-министър, то данните от битката щяха да бъдат преглеждани от най-добрите разузнавателни служби, които още съществуваха.
Джим не бе в безопасност, не още. Тя го знаеше, но за момент не го чувстваше. Мракът щеше да се върне; смазващата тревога, вината и страхът. Не се съмняваше в това, но сега, точно в този момент, бе изпълнена със светлина. Беше съставила плана си и той бе сработил. Предупреждението ѝ или щеше да стигне до него, или нямаше. Но така или иначе, тя нямаше какво повече да направи. А сега на мостика Марко се опитваше да разбере какво точно е направила. Смехът, който изригна от гърлото ѝ, приличаше на победа.