Гласовете откъм каютите на екипажа се усилиха, станаха по-объркани. Макар че не беше свирен отбой, тя чу хора да се движат насам-натам. Позна гласа на Син, тревожно извисен. Кракът ѝ обърса стената и тя посегна да закачи китката си за дръжката. Нямаше смисъл да си прави труда с асансьора. Заиздърпва се нагоре по шахтата и после в коридорите. Лицата, които надничаха от вратите, бяха ококорени. Един мъж се дръпна сепнато назад, щом я видя. Наоми се изстреля с ритник по коридора и полетя право като стрела, без дори да докосва дръжките по пътя си, за да се стабилизира. Рамото я болеше. Раната на темето ѝ кървеше отново. Тя чувстваше някаква безметежност.
Син се издърпа иззад един ъгъл, после се закрепи и я загледа с увиснало чене и окръглени очи. Тя вдигна юмрук за поздрав, докато прелиташе покрай него.
— Ако притрябвам на някого — каза, — ще бъда в каютата си, ясно?
33.
Холдън
През по-голямата част от човешката история картите са били статични. Даже във времена на промени и хаос, когато цивилизации са рухвали за една нощ, географията си е оставала що-годе същата. Разстоянието между Африка и Южна Америка щеше да си остане каквото е било винаги, поне в течение на човешката еволюция. А и независимо дали го наричаш Франция или Зона на общи европейски интереси, Париж пак беше по-близо до Орлеан от Ница. Едва когато хората заселиха Марс, а после и Пояса, и световете отвъд, разстоянието между големите центрове на човешкия живот стана функция на времето. За станция Тихо Земята и Луната бяха почти от другата страна на Слънцето. Марс бе по-близо, но се отдалечаваше с всеки час. Сатурн бе по-близо и от двете, а луните на Юпитер бяха по-далеч. Фактът, че всичко се сближаваше и раздалечаваше бе даденост в живота на Холдън; некоментирана и обикновена. Само в моменти като този орбиталните цикли започваха да му приличат на метафора за нещо по-дълбоко.
Веднага щом Фред взе решението да отиде на Луната, Холдън бе преместил нещата си на „Росинант“. А после и вещите на останалите от екипажа. Намери дрехите на Еймъс грижливо сгънати и подредени в груба платнена торба. Тези на Алекс бяха нахвърляни хаотично в куфар — половината в мрежа, а половината не, макар че коя част бе чиста и коя за пране, Холдън не можеше да познае. Нещата на Наоми бяха в неговия апартамент. Резервен чифт ботуши, самотен чорап, бельо. Тя бе оставила модел на марсиански боен механобот — в яркочервено и черно, не по-голям от палеца му — на плота в банята. Холдън не знаеше дали той има някакво специално значение за нея, или пък изобщо не би си спомнила откъде го е взела. Все пак се погрижи да го прибере. Уви го внимателно и го сложи в подплатена кутийка. Това бе най-близкото нещо до грижа за неговата собственичка, на което бе способен.
Връщането на „Росинант“ бе като прибиране у дома, само дето корабът бе прекалено празен. Тесните коридори на жилищния отсек му се виждаха твърде широки. Лекото пукане от време на време, когато свръзките се приспособяваха към промените в температурата, му звучеше като почукване на призраци. Когато ремонтният екип бе на място, където можеше да ги чува, Холдън се дразнеше от гласовете и стъпките, които не принадлежаха на неговия екипаж. А пък когато изчезнеха, тишината го потискаше.
Казваше си, че това е временно. Че скоро Алекс ще се върне в пилотската кабина, а Еймъс долу в машинното. Наоми ще е до него и ще му обяснява меко какво е прецакал и как да го направи по-добре. Ще отиде на Луната и те ще са там. Всички. Някак си.
Само че още не бе чул никаква вест от Наоми. Бе получил кратко текстово съобщение от мама Тамара, че родителите му засега са добре, но върху ранчото се сипе пепел като сняг зиме. И нищо от Еймъс.
Понякога хората знаеха кога се сбогуват за последно, но не винаги. Дори не често. В повечето случаи окончателната раздяла на пътищата им бе толкова скромна, че те дори не забелязваха. Сега, в мрака на командната палуба, с плуващ до него половинлитров мехур бърбън и свирещ по аудиосистемата блус, Холдън бе доста сигурен, че той самият си е взел последно сбогом с този-онзи, без да го разбере. Повтаряше всичко в главата си и с всеки следващ път спомените ставаха все по-фалшиви и по-болезнени.
— Само ние останахме — каза той на кораба. — Вече си имам само теб.