34.
Алекс
— Не включвайте реактора, без да презаредите софтуерните драйвери от сигурен източник. Ако чувате това съобщение, моля, предайте го ната…
Съобщението секна.
— Трябва да го разпространим — настоя Алекс. — Трябва да стигне до Холдън.
— Аз ще се погрижа — обеща капитанът. — Вие и премиер-министърът трябва да се евакуирате. Веднага.
Алекс я погледна объркано. Наоми беше на атакуващите кораби. „Роси“ бе саботиран. Това му приличаше на момента на затишие между цапардосването по главата и избухването на болката. Първата му полусвързана, ирационална мисъл беше: „Щом Наоми е с тях, може би не са толкова лоши“.
— Господин Камал?
— Не, добре съм. Само…
Премиер-министърът Смит го изгледа и меките му, невинни очи изглеждаха съвсем не на място.
— Това променя ли нещо за нас?
— Не — заекна Алекс. — Аз само… Не. Не, трябва да вървим. Чакайте. Боби…
— Сержант Дрейпър знае къде отивате — намеси се капитан Чаудхари. — Ще имам грижата да не се загуби.
Тръгнаха към асансьора, с двама пехотинци пред и зад тях. Кабината даде на Алекс ориентация за миг, докато ги тласкаше надолу към сърцето на кораба. Бяха нужни само няколко секунди скоростта да се изравни и да преминат отново към свободно падане, но това бе достатъчно за мозъка му, за да обозначи едната посока като долу, а другата като горе. В кабината имаше място за три пъти повече хора. Пехотинците заеха позиция до вратата, готови да посрещнат евентуална опасност. Премиер-министърът застана отстрани в предната част, където имаше малко прикритие. Никой не коментира. Просто бе нещо, което се случваше. Динамиката на политическата власт като позиции в един асансьор.
Наоми бе тук. Съвсем наблизо. Може би на по-малко от десет хиляди километра. Сякаш Алекс бе завил зад някой ъгъл и тя бе там. Макар че, разбира се, не беше така. Дори близката битка означаваше разстояния, които бяха огромни във всеки друг контекст. Ако корабът бе прозрачен, вражеските съдове щяха да се виждат само по струите на двигателите си — точици светлина в небе, пълно с множество светлини. В момента „Пела“ можеше да е толкова далеч от него, колкото Бостън от Шри Ланка, и това пак щеше да е почти интимна близост за огромните мащаби на Слънчевата система.
— Мислиш за приятелката си — подхвърли Смит.
— Да, сър — призна Алекс.
— Знаеш ли защо е на „Пела“?
— Не знам дори защо не е на „Росинант“. И не се обиждайте, но се чудя защо аз самият напуснах кораба си. Колкото по-дълго съм далеч от него, толкова по-лоша ми се струва идеята да го напусна.
— И аз си мислех същото за къщата си — каза Смит.
Единият от пехотинците — висок, с мек акцент, който Алекс не можеше да определи — кимна.
— Трябва да се прикриете, сър. Ще се наложи да минем през територия, която може да не е под наш контрол.
Имаше предвид, че врагът вече е пресякъл пътя между тях и хангара. Алекс се притисна към стената срещу премиер-министъра и се напрегна. Асансьорът забави ход, долу стана горе, а после дори тази слаба гравитация изчезна пак. Пехотинците отстъпиха назад, вдигнаха оръжията си и вратата се отвори. Безкрайна половин секунда по-късно излязоха в коридора и Алекс и премиерът ги последваха.
Коридорите на кораба бяха празни, екипажът или бе препасан в креслата си за битката, или действаше някъде другаде, за да осигури безопасността на тези коридори, докато те четиримата се движеха по тях. Пехотинците се редуваха да се придвижват напред от врата до кръстопът и до следващата врата. С всеки малък скок разстоянието между тях растеше и Алекс ясно усещаше вратите, покрай които минаваха и които можеха да се отворят изведнъж, без никакъв пазач между него и онзи, който излезе оттам. Пехотинците не изглеждаха разтревожени и той се опита да почерпи спокойствие от тяхната невъзмутимост.
Коридорите имаха същото нечупливо покритие като мостика и столовата, но нашарено с кодове за местоположение и цветни ленти, които да помагат за ориентация из кораба. Една от лентите бе тъмночервена с жълт надпис ХАНГАР на хинди, английски, бенгалски, фарси и китайски. Накъдето водеше червената лента, те я следваха.
Вървяха бързо и тихо и Алекс вече почти си мислеше, че ще стигнат безпрепятствено до хангара, когато врагът ги откри.
Засадата бе професионална. Пехотинецът с мекия глас тъкмо се бе изстрелял напред, когато започна стрелбата. Отначало Алекс не видя откъде идва, но автоматично се закрепи и рискува да хвърли поглед напред. На кръстопътя пред тях зърна проблясъци на оръжейни дула и малък кръг от шлемове. Нападателите стояха на едната стена, взирайки се нагоре по коридора, все едно стреляха в шахта. Дори да имаше оръжие, те бяха прекалено малка мишена.