— Стрелят по нас — каза другият пехотинец и на Алекс му трябваше четвърт секунда да осъзнае, че не говори на тях. — Толивсен е ранен.
— Още съм в битката — извика мекият акцент.
Срещу Алекс премиер-министърът Смит се беше свил зад касата на една врата. Повечето цивилни се опитваха да се притиснат към стената и така се излагаха право на пътя на куршумите. Смит не го беше направил. Така че една точка за обучението.
Покрай тях изсвири нов откос, откъсна дълги черни ивици от стените и палубата, а въздухът се изпълни с мирис на кордит.
— Oyé — извика един от нападателите. — Предайте ни Смит и ще ви пуснем да си вървите, sa sa?
Първият пехотинец изстреля три куршума в бърза последователност и му отвърна смехът на нападателя. Алекс не можеше да е сигурен, но му се стори, че хората, стрелящи по него, носят марсиански военни униформи и лека броня.
— Хей — извика той. — Няма да сме ви от никаква полза мъртви, нали?
Настъпи забавяне, като в момент на изненада.
— Hoy, bist tu Камал?
— Ъъъ — изгъгна Алекс. — Да, казвам се Камал.
— Пилотът на Кокалчето, а?
— Кой е Кокалчето?
— Pinché предател, кой — каза гласът. — Като стигнеш в ада, кажи ѝ, че Сало те праща.
— Граната — обади се пехотинецът с мекия глас, звучеше странно спокоен. — Прилагам контрамерки.
Алекс обърна лице към стената и запуши ушите си с ръце. Ударната вълна го халоса. Той се помъчи да вдиша. Във въздуха се вихреха нещо като снежинки и миризмата на пластмаса и взривен експлозив бе толкова силна, че го давеше. Звуците на стрелба сякаш идваха от много далеч.
— Гранатата е смекчена — извика пехотинецът. — Но малко подкрепления ще ни дойдат добре.
Премиер-министърът имаше яркочервена линия на опакото на дланите си, кръвта се просмукваше в бялото на ръкавелите му и плуваше на малки капчици във въздуха на коридора. Алекс усети как стената потрепери под ръката му, когато нещо на кораба избухна прекалено далеч, за да го чуе. Някой отпред в коридора се смееше и бъбреше нещо на поясен жаргон, прекалено бързо, за да му се разбира. Алекс подаде за миг глава да надзърне и бързо я дръпна обратно. Пукот на изстрели го накара да се свие отново в плиткото си прикритие.
Смехът отпред се превърна в писъци, острите гърмежи станаха по-глухи и застрашителни. Пехотинците откриха огън и в коридора настъпи истински пандемониум. Някакво тяло се запремята покрай тях, отпуснато и безжизнено, с униформа, пропита с кръв от десетки рани. Алекс не можеше да каже на чия страна е бил боецът.
Стрелбата секна. Алекс изчака няколко мига, които му се сториха дълги, после пак надзърна бързо и се дръпна. След това се подаде за по-продължителен оглед. Кръстопътят, където се бе намирал врагът, бе забулен от дим, кръв и противогранатната контрамярка. Две тела плуваха във въздуха, едното бе мъртво, в лека бойна броня, а другото — в пълна пехотинска екипировка. Фигурата в тежката броня вдигна ръка в знак „всичко е чисто“.
— Разчистихме за вас — съобщи Боби. Гласът ѝ сякаш идваше от много далеч и звучеше някак глухо. — Можете да дойдете. Но е за предпочитане да затаите дъх, докато минавате оттук. Има разни частици във въздуха.
Алекс започна се издърпва напред, а премиер-министърът го следваше по петите. Подминаха Боби и четирима нови пехотинци, с които ескортът им набъбваше до шестима. Не бе виждал Боби в броня от битката на Йо. С другите пехотинци около нея и масивната броня, увеличаваща и без това едрата ѝ фигура, тя сякаш се чувстваше като у дома си. Нещо повече, изглеждаше изпълнена с копнеж, защото знаеше, че това е илюзия.
— Добре ти стои, Дрейпър — извика Алекс на минаване. Беше полуоглушен от престрелката и усети думите само като вибрации в гърлото си. Усмивката на Боби обаче показа, че го е чула.
В хангара „Рейзърбек“ висеше в скоби, предназначени да държат далеч по-големи кораби. Беше все едно да видиш промишлен струг с клечка за зъби, захваната в него. Екипажът се държеше за дръжките наоколо и даде знак на Алекс, Боби и премиер-министъра да продължават. Докато Алекс стигне до кораба, грамадните врати на хангара вече бяха започнали да се отварят. Ръководителката на полета буташе вакуумен скафандър към него и крещеше, за да може да я чуе.
— Координираме се с огневия контрол. Отбранителните оръдия ще се опитат да ви отворят път, но все пак внимавайте. Ако се наврете под нашия собствен огън, ще бъде много жалко.