— Ето го и нашия ескорт — съобщи Алекс. — Хайде да се махаме оттук. Колко g можеш да издържиш там отзад, Дрейпър?
— Ако счупя ребро, ще те уведомя.
Алекс се ухили, завъртя скутера към Слънцето и започна да ускорява — две g, три, четири, четири и половина, — докато системата не се заоплаква, че не може да го инжектира с нищо през скафандъра. Той натисна с брадичка грубите контролни уреди в шлема и си инжектира целия запас от амфетамини в малкия авариен комплект. Вражеските кораби изглеждаха несигурни какво е станало току-що, но после започнаха да се извъртат, малки червени триъгълничета на дисплея. Реактивните струи зад него си съперничеха със звездите, докато се носеше към Слънцето, Земята и Луната, и разпокъсаните останки от флотата на ООН. Алекс усети радост да избуява в гърдите му, сякаш бе свалил от плещите си някаква тежест.
— Не можете да хванете „Рейзърбек“ — заяви той на малките червени триъгълничета. — Ние си отидохме, отидохме, отидохме. — Превключи радиото на общ канал. — Как са всички там отзад?
— Добре — изпъшка премиер-министърът. — Но дълго ли още ще ускоряваме така?
— Известно време, сър — каза Алекс. — Когато вече можем да си поемем дъх, ще намаля само на едно g.
— Когато можем да си поемем дъх — повтори с мъка премиер-министърът. — Много смешно.
— Аз се чувствам отлично, Алекс — обади се Боби. — Мога ли вече да си сваля шлема? Предпочитам да не хабя всичкия въздух от бутилката, след като има пресен в кораба.
— Да, няма проблем. Същото важи и за вас, господин премиер.
— Моля ви, наричайте ме Нейтън.
— Дадено, Нейт — отвърна Алекс. Слънцето представляваше бяла топка. Той извади навигационния компютър и се зае да чертае курсове към Луната. Най-бързият щеше да ги преведе през орбитата на Меркурий, но скутерът не бе проектиран да се приближава на повече от половин АЕ от слънчевата корона. Така че щеше да е малко завързано. А Венера не се намираше на удобно място да я използва за прашка. Но щом Авасарала пращаше ескорт да ги посрещне, тя би могла да получи ускорение от планетата. Така че имаше смисъл да поемат в тази посока.
— Алекс? — повика го Боби.
— Тук съм.
— Когато каза, че не искаш да ме изоставиш, говореше сериозно, нали?
— Разбира се.
— Благодаря.
Той усети, че се изчервява въпреки натиска от тягата.
— Няма защо — смотолеви. — Смятам, че вече сме един екипаж, нали? Грижим се един за друг.
— Нито един изоставен войник — подчерта тя. Може да бе от многото g, но тонът ѝ издаваше, че има предвид нещо повече от думите. Сякаш бе дала някакво обещание. Тя изсумтя. — Алекс, приближават се бързо движещи се обекти. Мисля, че лошите ни обстрелват с ракети.
— Готова ли си да ги разочароваш, сержант?
— О, да, мамка му — потвърди Боби. — Колко патрона имаме в този пълнител?
Алекс превключи екрана. Облакът на ескортиращите ги ракети се превърна в номериран списък, всички показани в бяло със серийни номера до всяка от тях. Даже само списъкът им изпълваше целия екран. Той го превключи на обща сводка. — Почти деветдесет.
— Това би трябвало да ни стигне за пътуването ни. Като гледам, май почти всичките им кораби също се носят към нас с висока тяга. Какво ще кажеш да им пуснем няколко ракети за обезкуражаване?
— Ако не друго, поне ще ги държи на разстояние. Предполагам, че отбранителните им оръдия ще ги свалят, преди да нанесат някакви сериозни щети, но като се изключи това, не съм против — каза Алекс. — Само… чакай малко. — Превключи списъка си на вражеската флотилия. Отне му няколко секунди да намери каквото търсеше. Отбеляза „Пела“. — Без този. По този няма да стреляме.
— Разбрано — отвърна Боби.
„Нито един изоставен войник — помисли си Алекс. — Това важи и за теб, Наоми. Не знам какво, по дяволите, правиш там, нито как ще се развият нещата. Но проклет да съм, ако те изоставя.“
35.
Наоми
Едно време, когато бе момиче и толкова ѝ беше умът, бе трудно да мисли за Марко като за лошия в тяхната връзка. Даже след „Гамара“. Даже след като той отведе Филип. Тя бе израснала в бедност. Знаеше как изглеждат лошите мъже. Те насилваха жените си. Или ги биеха. Тях или децата си. Ето как човек можеше да ги разпознае. Марко никога не се държеше така. Никога не я удряше, никога не я насилваше, никога не заплашваше да я застреля или да я изхвърли през някой въздушен шлюз, или да излее киселина в очите ѝ. Толкова успешно се преструваше на добър, че я караше да се съмнява в самата себе си, да се чуди дали пък тя не е неразумна, ирационална, всички онези неща, които ѝ намекваше той.