Марко никога не правеше нещо, с което да я улесни.
След като се бе прибрала в каютата си, вратата се заключи. Оттогава тя не си направи труда да търси помощ или да се опита да напуска малката си стаичка. Можеше да познае кога е в килия и бе абсолютно уверена, че рано или късно Марко ще дойде.
Сега той седеше срещу нея, все още в марсианската си военна униформа. Очите му бяха меки, устните му — разтегнати в усмивка на веселие и съжаление. Приличаше на поет. Мъж, очукан от света, но все още способен на страст. Тя се зачуди дали е упражнявал тази физиономия в огледалото. Вероятно да.
Раната на главата ѝ бе спряла да кърви. Всички стави я боляха, а на левия ѝ хълбок разцъфтяваше голяма синина. Имаше чувството, че върховете на пръстите ѝ са одрани и разранени, макар че всъщност изглеждаха само малко по-розови от обичайното. Пиеше същия лайков чай като на „Росинант“ и това я караше да се чувства сякаш има таен съюзник. Съзнаваше, че това не е особено трезва мисъл, но утехата си бе утеха.
Камбузът бе празен, екраните — изключени, а екипажът — отпратен. Даже Син и Карал ги нямаше. Създаваше се впечатлението, че каквото и да си кажат, остава между тях, но вероятно не бе така. Тя можеше да си представи как на някоя друга палуба Филип ги наблюдава. Приличаше на постановка. При Марко всичко приличаше на постановка. Защото беше.
— Не знам защо ми причиняваш тези неща, Наоми — каза Марко. В гласа му нямаше гняв. Не, не беше вярно. Гневът бе там, но скрит зад маска на разочарование. — Някога беше по-добра.
— Съжалявам. Да не би да разстроих плановете ти?
— Ами, да — призна Марко. — Там е работата. Някога имаше повече ум. Някога поне се опитваше да разбереш какво става, преди да се намесиш. Беше професионалистка. А сега? Набърка се в нещо трудно и го направи още по-зле. И което можеше да стане кротко, ще стане мъчително. Просто искам да разбереш защо ще направя това, което ще направя, да осъзнаеш, че не съм имал друг избор.
Съществуваше умен ход. Тя го знаеше. Една по-мъдра жена би плакала, би молила за прошка. Щеше да е неискрено, но точно там бе смисълът. Грешка бе да поднасяш на Марко нещо истинско. По-добре да те мислят за слаба. По-добре да те подценяват и да не те разбират. Тя го знаеше, но не можеше да го направи. Когато се опита, нещо дълбоко в нея се възпротиви. Може би, ако се престореше на слаба, имаше голяма вероятност това да се превърне в истина. Може би просто се преструваше на силна.
Наоми се изплю на палубата. В слюнката ѝ имаше малко кръв.
— Не си хаби въздуха.
Той се приведе напред и хвана ръцете ѝ в своите. Хватката му бе силна, сякаш показваше, че може да я нарани, макар че в момента се въздържа. „Е, това е начин да вложиш физически подтекст“, помисли си тя и се изкиска.
— Наоми, знам, че не сме в добри отношения, du y mé. Знам, че си ядосана. Но знам и че някога бяхме нещо. Бяхме едно цяло, ти и аз. Колкото и да се опитваме да се разделим, синът ни означава, че никога няма да сме съвсем отделни.
Тя опита да си издърпа ръката, но той я задържа. Би могла да дръпне по-силно или да го остави да я докосва, да контролира тялото ѝ, пък макар и само дотолкова. Блясъкът в очите му издаваше удоволствие. Усмивката му бе малко по-искрена и в нея имаше острота.
— Трябва да разбереш, че това, което правя тук, не го правя за мен. А за нас.
— Нас?
— Поясните. Всички поясни. За Филип. Така че, когато дойде неговият ред, да има все още място за него. Не само бележка под линия. Имало едно време хора, които живеели на луните, астероидите и планетите, където не се бил развил живот. Но после сме намерили порталите и тези хора измрели, защото сме нямали нужда от тях. Ето защо трябва да направя това. Ти не харесваш методите ми. Разбирам. Но те са си мои и делото ми е праведно.
Наоми не каза нищо. Хранителният процесор нададе пронизителен вой, който означаваше, че водният запас е на изчерпване. Тя се зачуди дали Марко знае това или за него е просто още един безсмислен звук.
— Хубава реч. Но тя не обяснява защо съм тук. Ти нямаше нужда от мен, за да разбиеш системата. Трябвала съм ти за нещо друго. Знаеш ли какво мисля?