— Вече ми каза — рече Марко и хватката му върху ръката ѝ се стегна едва-едва. — За да не дойде великият Джеймс Холдън и да ми издуха къщичката. Ама сериозно, имаш прекалено високо мнение за него. Той не е толкова впечатляващ.
— Не, нещата са още по-зле. Мисля, че ти си искал „Роси“. Мисля, че си искал моят кораб да лети с теб, докато правиш всичко това. Но когато аз не ти го доведох, ти даде заден ход. Накара Сакай да го нагласи да избухне. Защото нямаш и капка оригиналност.
Усмивката му бе все така топла, но сега очите му бяха студени. В тях нямаше веселие.
— Не схващам — процеди той.
— Ти започна разговора със „Защо ме караш да те наранявам, след като толкова те обичам?“, а сега сме на „Щом аз не мога да те имам, никой няма да те има“. Може да се преструваш, че говорим за кораба, ако искаш. На мен ми е все тая.
Марко я пусна и стана. Не беше толкова висок, колкото го помнеше.
— Разбрала си грешно от самото начало. Исках Фред Джонсън — Касапина на станция Андерсън, който уби сума ти хора като теб, мен и Филип само защото са поясни. Исках да го изолирам. Да държа твоя кораб далеч от лапите му. Опитах се да го докарам тук, но не се получи. Тогава накарах Сакай да го обезвреди. Обезвреди, sa sa? Да го нагласи да избухне при три процента мощност. Само колкото да отнесе кърмата, може би дори никой нямаше да пострада.
— Не ти вярвам — заяви тя, но той вече бе набрал скорост, крачеше насам-натам из камбуза, разперил ръце като човек, който изнася реч пред невидима тълпа.
— Унищожаването на кораба не влизаше в плановете ми. Ти ме тласна към това. Каквото и да се случи с Холдън, то ще е по твоя вина, не по моя. Ето това трябва да разбереш. Че нещата се влошават, когато започнеш да действаш все едно знаеш всичко. Но не знаеш, Наоми. И не знаеш, защото аз не съм ти казал.
Тя отпи от чая си и сви рамене.
— Ами, кажи ми тогава.
Марко се ухили.
— Забеляза ли, когато спряхме тягата за няколко минути? Странно е да правиш такова нещо по време на гонитба, не мислиш ли?
Истината бе, че не беше забелязала. Докато лежеше ранена в койката си, умът ѝ не бе насочен към промените на гравитацията в кораба.
— Процедура на скачване — поясни той, извади ръчния терминал от джоба си и избра нещо. Говорителите на екрана щракнаха, засъскаха. Не се появи никакъв образ, но се разнесе глас.
Нейният глас.
— Тук е Наоми Нагата от „Росинант“. Ако приемате това съобщение, моля, предайте го нататък. Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ. Комуникационната апаратура не отговаря. Нямам навигационен контрол. Моля, предайте това нататък.
Марко докосна нещо друго на терминала си и екранът оживя. Външни камери, вероятно свързани към отбранителните оръдия. „Чецемока“ летеше под тяга на не повече от сто метра от тях, един свързващ тунел бе залепен за въздушния му шлюз като пъпна връв. Кораб, който, ако се разровеха надълбоко, щяха да проследят до нея. Да стигнат до плащанията, направени от нейните сметки.
— Сложих го на горе-долу пресечен курс — каза Марко и в гласа му имаше умора и тъга, които, тя бе сигурна, прикриваха злорадство. — Нагласих бутилката да откаже, когато сензорите за близост засекат кораб. Не трябваше да е така, но сега трябва.
Истинско отчаяние се надигна в гърлото ѝ и тя го изтласка обратно надолу. Точно това искаше Марко, така че тя щеше да прави всичко друго, да чувства всичко друго, но не и това. Огледа екрана. Корабът приличаше на кутия, държана цяла от една линия спойка и малко лепило.
— Крадеш го от собствения си син — обвини го тя. Марко се намръщи. Наоми посочи с брадичка към екрана. — „Чецемока“. Казах на Филип, че може да го вземе, щом стигнем дотук. Това е неговият кораб. Ти го крадеш от него.
— Необходимостите на войната — подчерта Марко.
— Лайняно родителство.
Ченето му се издаде напред. Ръцете му се свиха в юмруци. За миг ѝ се стори, че избухването му ще улесни нещата. Ще покаже на публиката, за която играеше, какъв е наистина. Но той се овладя навреме и тя не бе сигурна дали почувства облекчение, или разочарование.
— Ако си беше седяла кротко, Джеймс Холдън щеше да остане жив. Но ти се намеси. Напъха се където не ти е работа. Сега заради теб той ще умре.
Наоми стана и разтърка окото си с ръка. Фалшивият ѝ глас повтори в камбуза:
— Кажете на Джеймс Холдън, че имам нужда от помощ…
— Нещо друго?
— Преструваш се, че не ти пука — отбеляза Марко. — Ама ти пука.
— Ти го казваш. — Наоми сви рамене. — Имам малка цицина. От нея ме боли главата. Или от нещо друго. Ще ида до лазарета да ми я оправят, става ли?