— Можеш да се преструваш…
— Може ли да се преструвам в лазарета? Или трябва да продължиш да ме впечатляваш? — Идваше ѝ прекалено много. Тя усещаше поток от думи да напира зад всичко, което бе казала. „Ти си егоцентрик и садист“ и „Не мога да повярвам, че някога съм мислила, че те обичам“, и „Ако Джим умре, кълна се, ще намеря начин да накарам бутилката на този кораб да откаже и всички ще го последваме в ада“. Но навлизането в такъв разговор също бе капан, затова тя не го стори. Остави мълчанието да наруши ритъма на представлението на Марко и видя как раменете му помръднаха, когато той се предаде и слезе от въображаемата си сцена.
— Мирал! — изрева той и докато стъпките на идващия от каютата си член на екипажа се усилваха, добави: — Ти злоупотреби със свободата, която ти дадох. Не можеш да очакваш да я запазиш.
— Прекалено съм опасна да ме оставиш на свобода? — попита тя, после наплюнчи пръста си и се престори, че отбелязва нещо на въображаема дъска. — Значи точка за мен.
В лазарета една жена, която Наоми не познаваше, проведе тестове, за да се увери, че няма мозъчен кръвоизлив; че никоя от синините ѝ не представлява достатъчно тежка контузия, за да умъртви някой мускул, да изпълни тялото ѝ с калий и да спре сърцето ѝ. Мирал се облягаше на медицинския шкаф, ръсейки псувни — кучка, puta, мръсница — с полусъсредоточен гняв. След всички тези дни на инвентаризация Наоми познаваше всичко в шкафа. Първо чекмедже: марли и бинтове. Второ чекмедже: кръвни карти за еднократна употреба за може би сто различни полеви теста. Трето чекмедже: медицински припаси за извънредни случаи, като комплекти за декомпресия, инжекции с адреналин, дефибрилиращи лепенки. Наоми се взря в Мирал, докато онзи бълваше рецитала си. В първия момент той извърна очи, но после се втренчи в нея и започна да изрича всяка дума малко по-натъртено.
Лекарката я накара да седне и възглавницата на леглото за прегледи изпука при преместването на тежестта ѝ. Аналгетикът бе спрей и бе впръскан в устата на Наоми. Имаше вкус на череши и плесен.
— Може би ще кротуваш няколко дни, а? — рече лекарката.
— Ще се постарая — съгласи се Наоми и скочи от леглото. Ритна Мирал право в чатала и го заби в шкафа, като при това си пукна два пръста на крака. Пренебрегна пронизалата я болка и се хвърли върху него, млатейки го по главата и шията. Когато той се претърколи, и тя се претърколи с него. Вратите на шкафа бяха отворени и оттам на пода се сипеха тестови карти и предварително напълнени спринцовки. Лакътят на Мирал замахна нагоре, улучи я косо по челюстта и отскочи, но ударът все пак бе достатъчно силен, за да ѝ писнат ушите. Тя падна настрани, с корем към палубата, и комплекти за декомпресия с размерите на палеца ѝ се притиснаха към лицето ѝ, когато Мирал се извъртя да коленичи върху гърба ѝ. Лекарката пищеше. Наоми се опита да се обърне, опита се да избегне ударите, но не можеше. Болка разцъфтя между лопатките ѝ. А после, сякаш времето прескочи и притисналата я тежест изчезна. Тя се претърколи настрани. Карал бе заклещил Мирал в мъртва хватка. Онзи се бореше и ругаеше, но очите на стария поясен бяха безизразни и мъртви.
— Ядосвай се con sus séra, че те хвана неподготвен — каза Карал. — Марко не я наби и със сигурност няма да я биеш ти, sabe pendejo?
— Sa sa — отстъпи Мирал и Карал го пусна. Застаналата в ъгъла лекарка бе олицетворение на безмълвна ярост. Мирал се потърка по шията и хвърли кръвнишки поглед на Наоми, която още лежеше на палубата. Карал се приближи и я изгледа отвисоко.
— Bist bien, Кокалче?
Тя кимна и когато Карал ѝ протегна ръка, я хвана и му позволи да я вдигне. Тръгна към вратата и Мирал понечи да я последва. Карал сложи ръка на гърдите му.
— Аз ще поема нататък.
Наоми наведе глава, докато вървяха, така че косата ѝ падна пред лицето като воал. Равномерният натиск от ускорението караше коленете и гръбнака да я болят дори повече от раните ѝ. Из целия кораб злобни лица се обръщаха след нея. Тя усещаше омразата, бликаща от тях като топлина от огън. Когато минаха през камбуза, „Чецемока“ още се виждаше на екрана, свързан към тях с пъпната връв на тунела. Трябваше да спрат тягата, когато го разкачат, иначе щеше да се отклони встрани, влачейки се край кораба като безжизнено пипало. Ето така Наоми щеше да разбере, че е закъсняла. Но това още не се бе случило.
Карал влезе след нея в каютата ѝ и затвори вратата. С тях двамата вътре малкото пространство изглеждаше претъпкано и създаваше неловко чувство на интимност. Тя седна на противоускорителната койка, скръсти ръце и подви крака под себе си, и го погледна въпросително. Карал поклати глава.