— Трябва да престанеш, Кокалче — каза той и гласът му бе изненадващо мек. — Затънали сме до гушата в лайна. Esá la, което правим? История, да? Променяме всичко, но този път за нас. Знам, че ти и той не сте в добри отношения, но tu muss да го слушаш. Разбрано?
Наоми извърна поглед. Просто искаше той да си тръгне, но Карал не го стори. Приседна, опрял гръб на стената и свил колене към широката си гръд.
— Чух плана, според който ние gehst con du. Трябваше да те приберем. Аз бях против. Mal cóncep, казах. Защо да отваряме стари рани? Марко настоя, че си струвало. Каза, че ти си щяла да си в опасност, когато всичко стане, а Филип заслужавал да види майка си, нали така? А Марко си е Марко, така че si.
Карал потърка главата си с длани. Това предизвика тихо шушнене, почти недоловимо. Наоми изпита необяснимо желание да го докосне, да му предложи някаква утеха, но не го стори. Когато той заговори пак, гласът му бе уморен.
— Ние сме малки хора в големи времена, нали? Времена за Касапи и Марко — мъже и събития като за учебниците по история. Други pinché светове. Кой иска това? Просто го остави да отмине, а? Може твоят Холдън да не се хване на кукичката. Може нещо друго да задейства капана, преди той да стигне дотук. Може би, ако се притаиш, ще преживееш всичко. Нима е толкова лошо? Да правиш нужното, за да оцелееш?
Тя сви рамене. Известно време единственият звук, който се чуваше, бе бръмченето на въздушния рециклатор. Карал се надигна с пъшкане. Изглеждаше по-стар, отколкото си мислеше тя. Но не беше само от годините. За момент ѝ се стори, че пак е млада, пак е на Церера с Филип, ревящ в люлката си, докато тя гледа новините за „Агустин Гамара“. За първи път ѝ хрумна, че всички на този кораб са гледали в реално време как Земята загива, също както тя бе гледала как светулката на „Гамара“ лумва и угасва на новинарските записи, повторено десетина пъти, докато журналистът говореше. Искаше ѝ се да каже нещо, но не можеше, затова просто гледаше как Карал отваря вратата и я затваря след себе си. Ключалката щракна. Тя избърса влагата от очите си и — след като се увери, че той няма да се върне — изплю комплекта за декомпресия в ръката си.
Мокър от слюнка и не по-голям от палеца ѝ, той бе нещо, което всеки оператор на механобот носеше със себе си. Малка ампула наситена с кислород изкуствена кръв, готова за инжектиране, и паник-бутон, който да прати извънредно медицинско искане за отваряне на въздушен шлюз. Бойните кораби като „Пела“ и „Роси“ пренебрегваха такива искания като основна мярка за сигурност. „Кентърбъри“ и други търговски съдове обикновено ги позволяваха, тъй като бяха пълни с цивилни, които представляваха по-голяма заплаха за самите себе си, отколкото пиратите. Тя не знаеше как ще реагира на искането „Чецемока“, но имаше само един начин да разбере. Единственото друго, което ѝ трябваше, бе скафандър и ясна представа кога корабите ще спрат тягата.
После оставаше само да поеме контрол над кораба, може би да взриви ядрото и да се разкара далеч от Марко. Отново. Усети, че я жилва съжаление при мисълта за Филип — и Син, и Карал, и всички хора, които някога бе познавала и харесвала. Дори обичала. Това бе ехо на една по-силна болка и тя можеше да я пренебрегне.
— Не ме пречупи, когато бях момиче — каза тя на малкия черен комплект. — Не знам защо си мисли, че може да ме пречупи сега.
36.
Холдън
На Холдън ужасно му се искаше да поспи, но сънят не идваше. Най-доброто, което постигна, бе да дремне няколко часа и след това се чувстваше като парцал. Бяха му дали възможност да се върне в квартирата си на станцията, но той отказа. Въпреки че спеше по-добре, когато гравитацията го притискаше към дюшека, не му се искаше да напуска кораба. Не беше сигурен откога не се е бръснал, но четината по бузите и врата му го сърбеше леко. По време на работните смени не бе толкова зле. Новият екипаж проверяваше системите, които всички те бяха проверили преди, търсейки неоткрития предишния път саботаж, и това му създаваше работа, която да върши. Хора, с които да говори. Когато си тръгнаха, той хапна в камбуза, опита се да поспи, а после тръгна из кораба с чувството, че търси нещо, но не можеше да си спомни какво е.
А после, неизбежно и въпреки здравия разум, прегледа новинарските канали.
— С мълчанието на станция Медина всички връзки с колониалните планети са загубени. Можем само да гадаем за важността на частичния доклад от поселението Фолкванг относно извънземна активност в южното полукълбо на Нови Тритон…